— Много мило — отвърна Ив, но знаеше, че винаги е изпитвала ужас от подобно нещо. С богатия си баща, който живееше постоянно в Щатите, и двамата можеха да отидат да работят там, и то без много да му мислят. Особено Дени.
Дори в този момент едва успя да овладее страха си, който бе потискала години наред, че някой ден Денис ще се появи и ще примами момчетата единствено с магията, която може да създаде един липсващ родител, родител, за когото са мечтали и фантазирали, а не родителят, който ги е карал да измият чиниите, да си напишат домашните, да си избършат носа и ги е водил на зъболекар.
— Мамо! — Викът долетя от хола.
— Май трябва да си ходиш — обърна се тя към Денис, който веднага погледна часовника си. — Моментът не е подходящ за гости заради Роби, а и аз чакам да ми се обадят по работа.
— Да, разбира се, аз и без това мислех да тръгвам. Би ли викнала такси, или аз да се обадя?
Последва трескаво ровене за телефона на такситата, обаждане, а сега щеше да чака поне десет минути.
— Мамо!
— Идвам.
— Иди да го видиш, а аз и без това трябва да се обадя по телефона.
Най-сетне го изпрати до вратата, взе си довиждане, помаха му и се насили да му се усмихне.
Тресна вратата, щом излезе. Не, това не бе достатъчно, каза си, когато влезе в хола и заудря с юмруци възглавниците, а Роби се разкиска.
Майната му, майната му, майната му. Майната му!
Добре, сега вече се чувстваше по-добре.
Глава 30
Дени ги остави във фоайето на префърцунения хотел и отиде да намери паркинга.
Всичко това, разбира се, беше по идея на Дени. Великата семейна среща. Тя и четирите й деца бяха наконтени и напудрени, готови да се срещнат и с него, и със съпругата му, и с дъщерите му.
Добре де, знаеше, че е тъпо, но въпреки това й трябваше цяла вечност, докато реши какво да облече. Черният костюм за работа бе прибран обратно в гардероба, защото беше прекалено официален, дънките с ниска талия и шарените впити блузки ги запокити на пода, защото бяха прекалено неофициални. Най-сетне се спря на дълга сатенена пола, зелена, и на черна блуза, съчетани с гердан с най-красивите тюркоазени мъниста. Притесняваше се дали тюркоазеното отива на зеленото, но Ана влезе, за да обсъдят нейния избор — розова официална рокля, която някой й бе подарил за Коледа. Ив нямаше намерение да спори с нея, а пък Роби поиска сок, бисквита, да му пуснат видеото, попита къде ще ходят, дали вече не е дошла Коледа… Така че полата и не много отиващите й бижута си останаха, а докато седеше на задната седалка в колата на Дени, дори си сложи червило и перлени сенки за очи, защото това, все пак, беше специален случай.
Дени ги накара да чакат във фоайето, докато паркира, защото не искаше да пропусне нито една секунда от великото събитие. Когато най-сетне се появи, поведоха Ив и децата към залата за гости, където „господин Ли и семейството му“ ги очаквали.
Дълбоко вдишване.
— И така, деца — събра тя цялата си банда. — Да вървим. Щом влязоха, Денис им махна и ги повика съвсем небрежно.
— Насам.
Когато се приближиха, той се изправи.
Трите жени, седнали до него, също се изправиха и двете групи застанаха една срещу друга. Ив усети, че губи равновесие, когато засраменият Роби се притисна отзад в краката й.
Денис ги запозна и всички се здрависаха.
— Това е съпругата ми, Сюзън — говореше Денис. — Дъщерите ми, Сара и Луиза. Ана, здравей, аз съм Денис, а ти сигурно си Роби… здрасти.
Ив стисна ръката на жената — Сюзън бе блондинка, късата й коса бе застанала неподвижно като каска, бе облечена в лилаво, вратът й бе стиснат от наниз перли. Защо ли Ив имаше чувството, че я е виждала преди? Беше поне в края на четирийсетте. По-стара, което изненада Ив.
След това подаде ръка на момичетата.
Изглеждаха толкова зрели, с гланц за устни, с блузки с дълбоки деколтета и впити дънки. Такива ли бяха момичетата в Щатите?
— Господи, колко сте големи! — не се сдържа да каже на по-голямата. Сара ли беше?
— Скоро ще навърша шестнайсет… — Беше казано с типичното за тийнейджърите предизвикателно високомерие.
Денис чу думите на дъщеря си и погледна поруменялата от прилива на объркани чувства Ив. Реши, че е в шок, нищо че най-спокойно се обърна към по-малкото момиче, за да й стисне ръката. „Шестнайсет“, пищеше един глас в главата й, докато изричаше:
— Здравей, приятно ми е да се запознаем.
Шестнайсет. Не беше ли Сара на възрастта, на която трябваше да е нейното бебе, което загуби?
Шестнайсет. Не означаваше ли това, че момичето вече е било заченато, когато Денис ги напусна.