Когато Денис предложи да вечерят в ресторанта на хотела, тя отказа, защото не било подходящо, предпочитала да отидат на някое по-тихо и спокойно място наблизо, а и вече била направила резервация.
Това го учуди, тя също остана учудена от себе си. Само че още сутринта бе взела решение да не му позволява да я манипулира. Щеше да остане тук за кратко, но какво от това. Ив бе самостоятелен здравомислещ човек, който нямаше нищо общо с него.
В ресторанта се почувства като наблюдател, а не като част от група участници в необичайно събитие.
Наблюдаваше синовете си, любезни и любопитни, готови да чуят всичко за Денис. Освен това забеляза, че дори Ана не е впечатлена от начина, по който киселите нацупени тийнейджърки се държаха с родителите си. Добре, че някой даде на Роби един балон. Той никак не се притесняваше как се разбират възрастните, тичаше наоколо и издаваше звуци като влак, докато се измори толкони много, чо заспа в скута на Ив.
Насочи вниманието си към малкото си момичо, вече госпожица, и й се прииска да е пораснала, а в същото време да си остане на девет.
Наблюдаваше я как разтваря салфетката, поставя я на скута си и яде спагетите елегантно с вилица и лъжица и попива устни, когато някоя капка червен сос се изплъзнеше.
Американчетата залепиха дъвките отстрани на чиниите, преди да започнат да ядат, и зашушукаха тайнствено, преди да се отправят заедно към тоалетните. Терапия или не, Ана вече не бе чак толкова впечатлена от тях.
Денис започваше да става досаден.
— Надявам се да пратя момичетата в медицински колеж. Това е в случай, че благоволят да отворят някоя книга, за да могат да си вземат изпитите. — При тези думи и двете му дъщери се спогледнаха и извиха очи към тавана. — Единственият начин да се изкарват пари в Щатите, поне доколкото аз знам — продължаваше да дрънка Денис. — Лекарите… — Дрън, дрън, дрън. Ив се опита да не го слуша.
— Добре ли си? — попита тя Ана.
— Да, добре съм — отвърна момичето. — Много е интересно — добави шепнешком.
— Нали?
— С моя баща няма да се получи така, нали? — полюбопитства тя.
— Искаш да кажеш, да не го виждаш години наред ли? Не, сладурче, ние е баща ти сме приятели и двамата много те обичаме.
— Според мен татко все още е влюбен в теб — заяви небрежно Ана и лапна нова хапка.
— Това пък как ти хрумна? — попита я с усмивка Ив.
— Защото, когато ти се върна от дядо и той трябваше да си ходи, му стана много тъжно.
— Аха.
— Казах му, че ти продължаваш да спиш със старата му пижама, а той отвърна, че било много мило.
— Не спя със старата му пижама!
— Знам, но се чудех как ще реагира.
— Ана!
— А с Мишел е сериозен и строг. Когато тя е с нас, никога не се смеем.
— Аха. — Това вече можеше да го повярва, но не и да приеме, че тези неща означават, че е все още влюбен в нея.
— Освен това… — Ана се готвеше да каже най-важното. — Има твоя снимка в рамка, скрита под пуловерите му в гардероба. — Нищо че Ана сама я бе сложила там, това нямаше значение, защото баща й никога нямаше да я махне, а тя проверяваше дали е на мястото си всеки път, когато ходеше при него.
— Това е… много мило — призна Ив. — Ти обаче не бива да ровиш в гардеробите на баща си, а както вече ти казах, Ана, ние сме добри приятели и те обичаме, а това е най-важното.
След това Ив се постара да похапне и да се държи нормално, но нямаше смисъл. „Ставам жалка — каза си тя. — Защо сърцето ми се разтрепери като на тийнейджърка, щом чух, че снимката ми била сред пуловерите му? Наистина съм хем жалка, хем нещастна, хем една стара чанта и трябва да си изградя свой живот. Веднага трябва да изляза с ветеринаря. Само не разбирам защо продължавам да му казвам «ветеринаря»? Нилс… Нилс.“ Мислите за Нилс… Дали щяха дай помогнат?
Когато се прибраха, на телефонния секретар имаше около осем съобщения, всичките от Джен.
— За Бога, жено… пет пари не давам колко е часът, слагай децата да си легнат, сипи си чаша вино и веднага ми се обади. Искам да разбера всички подробности.
— Как си? — попита я Джен, след като Ив й разказа всички подробности за вечерта още от пристигането в хотела.