Около пътуването няма нищо интересно за разказване. През цялото време бях във весело настроение, както винаги се случва, когато съм в очакване да вкуся още веднъж от ястията на Анатол. Вероятно по същия начин се чувствуваше и Джийвс, защото и той като мен е един от най-горещите почитатели на този майстор на кулинарното изкуство. Но докато аз доста си попях по време на пътуването, както си ми беше обичая, той запази безмълвната студенина на препарирана жаба, която не желае да се присъедини към хора на останалите, колкото и сърдечно да я канят.
Още с пристигането всички се разделихме — Джийвс се погрижи за багажа, Джинджър отведе Магнолия Гленденън в офиса си, а аз се отправих към приемната, където не намерих никой. Изглежда наоколо нямаше жива душа, както често се случва, когато пристигнеш в провинциална къща късно следобед. Никаква следа нито от леля Далия, нито от половинката й чичо Том. Хрумна ми да отида и да проверя дали той е в стаята, където държи колекцията си от старо сребро, но размислих. Чичо Том е от онези ентусиазирани колекционери, които хванат ли те, могат да те задържат часове с разкази за свещници и украшения с листовидни мотиви, релефни венци, украсени с панделки, накъдрени по краищата, а човек желае да знае колкото се може по-малко за тези неща.
Можех да засвидетелствам почитта си към Анатол, но след кратък размисъл реших, че е по-добре да не го правя. Той също е склонен към дълги монолози, стига да му паднеш в ръцете, само че любимата му тема е собствените му вътрешности. Анатол страда от пристъпи на mal au foie, както сам го нарича и разговорът с него би бил много по-интересен за някой медик, отколкото за профан в тази област като мен. Не знам защо, но когато някой започне да ми разправя за черния си дроб, никога не го слушам с истинска наслада.
Общо взето нищо друго не ми оставаше, освен да се пошляя малко из просторния парк на имението.
Беше един от онези тежки, задушни следобеди, когато природата като че ли си казва: „Сега мога или не мога да им изкарам акъла на тези хорица с една хубава лятна буря?“, но аз реших да рискувам. Недалеч от къщата има една горичка, която много обичам, така че се отправих натам. В тази горичка имаше една-две грубо сковани пейки за удобство на желаещите да поседнат и поразмишляват и като минавах покрай първата, видях на нея фотоапарат, който изглеждаше доста скъп.
Изненадах се, тъй като нямах представа, че леля Далия се е захванала с фотография, но все пак от една леля може да се очаква всичко. Мисълта, която ми мина почти на секундата, беше, че ако има буря, то ще има и дъжд, а един дъжд не би подействал никак добре на фотоапарата. И така, аз взех скъпата вещ и тръгнах обратно, за да я отнеса в къщата с чувството, че старата роднина ще ми бъде благодарна за загрижеността, може би дори със сълзи на очи, когато чух внезапно мучене и някакъв екземпляр излезе от храстите. Без да си кривя душата — доста се изплаших. Екземплярът беше изключително добре сложен физически, с широко румено лице и панамена шапка с розова панделка. Тъй като беше напълно непознат за мен, зачудих се какво ли прави тук. Никак не изглеждаше да е от приятелите, които леля Далия би поканила на гости. Още по-малко би се понравил на чичо Том, който е толкова алергичен към гости, че щом го предупредят за тяхното пристигане, хуква и така се покрива, че не оставя никаква следа, както съм чувал да казва Джийвс. Но все пак, както вече споменах, от една леля може да се очаква всичко и без съмнение старата роднина е имала сериозна причина да покани човека да отседне и да опознае местния живот, така че се усмихнах любезно и подхванах разговор с едно сърдечно: „Я виж ти!“
— Приятен ден — продължих приятелски. — Или, по-скоро не чак толкова приятен. Като че ли се задава буря.
Нещо като че ли го подразни. Руменината на лицето му потъмня и почти доби цвета на панделката на панамената му шапка, а бузите му леко потрепнаха.
— Проклети бури! — отвърна той рязко и аз се съгласих, че също никак не ги харесвам. Добавих още, че най-много възразявам срещу светкавиците.
— Казват, че никога не удряли на едно и също място два пъти, пък и не се налага.
— По дяволите светкавиците! Какво правите с фотоапарата ми?
Това, естествено, насочи разговора в друга посока.
— О, това вашият фотоапарат ли е?
— Да.
— Носех го към къщата.
— Така ли?
— Не исках да се намокри.
— О-о? А вие кой сте?
Зарадвах се, че ме попита. От цялото му държане за остър ум като моя ставаше ясно, че той е под впечатлението, че ме е хванал в момента, в който се каня да офейкам с имуществото му и се зарадвах на възможността да удостоверя самоличността си. Виждах, че ако искам добре да се посмеем над това забавно недоразумение, трябваше да изложа малко встъпителни бележки.