— Името ми е Устър — казах. — Искам да кажа, че съм племенник на леля си.
Продължих, защото ми се стори, че последните ми думи не прозвучаха много ясно.
— Леля ми е госпожа Травърс.
— В къщата ли сте отседнал?
— Да. Току-що пристигам.
— О? — каза той отново, но този път бих определил тона му като по-малко враждебен.
— Да — опитах се да му го втълпя.
Последва мълчание, което според мен той използва да претегли нещата още веднъж в светлината на моето изявление и да ги проучи в дълбочина и след като каза още веднъж: „О-о?“, се затътри нанякъде.
Не направих и опит да го последвам. И малкото време, в което бях общувал с него, ми беше достатъчно. Щом бяхме отседнали в една и съща къща, без съмнение щяхме да се срещаме от време на време, но както твърдо реших, не и ако аз го видех пръв.
Целият този епизод ми напомни първата ми среща със сър Уоткин Басет и недоразумението с чадъра. Този случай ме беше потресъл точно както и сега. Доволен бях, че пейката беше наблизо, така че можех да седна и да приведа нервната си система в ред. Небето беше станало още по-мастилено, да, мисля, че това е точната дума, а изгледите да се разрази буря бяха по-големи от всякога, но аз все още се мотаех. Чак когато от небето се чу шум като от петдесет и седем камиона, минаващи по дървен мост, помислих, че взимането на незабавно решение ще е много разумно. Станах, набрах скорост и стигнах до френския прозорец на гостната. Тъкмо се канех да вляза, когато отвътре долетя човешки глас. Впрочем, зачеркнете „човешки“, защото това беше гласът на моя нов познат, с който си бъбрихме за фотоапарати.
Аз се спрях.
Имаше една песен, която си пеех навремето, докато бях в банята. Припевът или с други думи рефренът започваше с думите: „Аз се спрях и погледнах, и чух…“ и това беше точно каквото направих, с изключение на поглеждането. Не валеше, нито пък отново се чу онзи шум от петдесет и седемте камиона по дървения мост. Като че ли природата си беше казала: „О, я стига!“ и бе решила, че в края на краищата тази буря ще й коства толкова много усилия. Така че нито щеше да ме удари гръм, нито щях да се намокря, което ми позволи да остана в статуквото. Онзи тип с фотоапарата говореше на някакъв невидим събеседник и това, което му казваше, беше:
— Името му е Устър. Казва, че е племенник на госпожа Травърс.
Беше ясно, че съм пристигнал по средата на разговор. Тези думи сигурно са били предшествани от въпрос, вероятно: „А-а, между другото, случайно да знаете кой е този висок, строен, хубав, бих казал очарователен младеж, с който разговарях навън?“ Но можеше и да греша. Във всеки случай трябва да е било нещо такова и може би другият е отговорил: „Съжалявам, но не го познавам“ или нещо подобно. И в този момент фотографът се е обадил. А щом пророни по-горе споменатите думи, цялата стая се разтресе от нечие пръхтене. Нечий глас, в чийто тембър звучеше и ужас, и отвращение, възкликна: „Устър!“ и аз настръхнах от ноктите на краката до върха на космите по главата. Сигурно даже съм ахнал, за щастие не много високо, че да ме чуят зад френския прозорец.
Защото това беше гласът на лорд Сидкъп или, както винаги ще остане за мен, без значение колко титли още може да наследи, Споуд. Този Споуд, за когото си мислех и се надявах, че повече никога няма да срещна, след като се отървах от Тотли Тауърс; Споуд, който обикаляше в търсене да погълне някого и който от ранно детство винаги е бил олицетворение на злото и освиркван от всички здравомислещи хора. Нищо чудно, че за момент ми причерня и трябваше да се хвана за един розов храст наблизо, за да не падна.
Трябва да обясня на новите приятели, които не са чели предишните томове от мемоарите ми, за да стане ясно, че този Споуд безброй пъти се е изпречвал на пътя ми и винаги с най-тревожни последствия. Бях споменал за невъзможността да се зароди прекрасно приятелство между мен и оня с фотоапарата, но вероятността такова сливане на души, както съм чувал Джийвс да се изразява, да се осъществи между мен и Споуд, беше даже още по-нищожна. Мненията ни един за друг бяха непоклатими. Неговото беше, че това, от което Англия се нуждае, за да стане страна на герои, е колкото се може по-малко Устъровци, докато аз винаги съм чувствал, че ако Англия има проблем, той може да се реши просто с едно изсипване от високо на тон тухли върху главата на Споуд.