— Познавате ли го? — попита типът с фотоапарата.
— За съжаление, да — каза Споуд с репликата на Шерлок Холмс, запитан дали познава професор Мориарти. — Как попаднахте на него?
— Спипах го, докато се опитваше да офейка с фотоапарата ми.
— Ха!
— Естествено, помислих си, че иска да го открадне. Но ако наистина е племенник на госпожа Травърс, предполагам, че греша.
Споуд никога не би разсъждавал по този начин, въпреки че на мен ми се стори много логичен. Той изпръхтя още веднъж, даже с по-голям хъс от първия път.
— Това, че е племенник на госпожа Травърс не означава нищо. И на архиепископ да беше племенник, би се държал по съвсем същия начин. Устър би откраднал всичко, което не е заковано, стига да е сигурен, че няма да го видят. Той не би могъл да знае, че вие сте наблизо, нали?
— Не, аз бях зад един храст.
— И фотоапаратът ви изглежда хубав.
— Струваше ми доста пари.
— В такъв случай, той със сигурност е искал да го открадне. Трябва да си е мислил, че го е споходил голям късмет. Нека да ви разкажа за Устър. Когато го срещнах за първи път, това беше в един антикварен магазин. Бях отишъл там със сър Уоткин Басет, моят бъдещ тъст. Той колекционира стари сребърни предмети. Та сър Уоткин беше подпрял чадъра си на някаква мебел. Устър е бил там, обаче се е спотайвал, така че не го видяхме.
— В някой тъмен ъгъл, може би.
— Или зад нещо. Когато го забелязахме, той се опитваше да се изниже с чадъра на сър Уоткин.
— Доста хладнокръвно.
— Той е хладнокръвен колкото си иска. Такива като него са винаги хладнокръвни.
— Предполагам. Изисква ледени нерви.
Да ви кажа, че кипях от оправдано възмущение, ще бъде твърде меко казано. Както бях писал някъде другаде, има готово обяснение за моето поведение. Въпросната сутрин бях излязъл без чадъра си и напълно забравяйки за това, съм взел този на стария Басет, подчинявайки се на първичния инстинкт, който кара човек без чадър да посегне на най-близкостоящия подобен предмет, като цвете, стремящо се към слънцето. Несъзнателно, разбира се.
Споуд продължи. Бяха млъкнали за момент, без съмнение, за да размишляват върху моето престъпление. Гласът му беше на човек, който наближава най-важния момент в разказа си:
— Едва ли ще повярвате, но скоро след това той се появи в Тотли Тауърс, къщата на сър Уоткин в Глостършир.
— Невероятно!
— Очаквах, че така ще реагирате.
— Маскиран, разбира се. Перука? Изкуствена брада? Бузите му намазани със сок от орех?
— Не, дойде съвсем открито, поканен от бъдещата ми съпруга. Тя изпитва някакво сантиментално съжаление към него. Мисля, че се надява да го превъзпита.
— Момичетата са си момичета.
— Да, но бих желал да не са.
— Смъмрихте ли бъдещата си съпруга?
— Тогава не бях в състояние.
— Мъдро, може би, във всеки случай. Веднъж аз смъмрих момичето, за което исках да се оженя, а тя ме напусна и тръгна с някакъв борсов агент. И какво стана?
— Той открадна един много ценен сребърен предмет. Една сребърна каничка за сметана. Наричат я „Сметанената крава“.
— Моят доктор ми забранява сметаната. Вие разбира се го арестувахте?
— Не можахме. Нямахме доказателства.
— Но вие знаехте, че той го е направил?
— Бяхме сигурни.
— Винаги така се получава. Виждали ли сте го оттогава?
— Това вече няма да повярвате. Той пак дойде в Тотли Тауърс!
— Невъзможно!
— Пак поканен от бъдещата ми жена.
— Това не е ли госпожица Басет, която пристигна снощи?
— Да, това е Маделин.
— Прекрасно момиче! Срещнах я в градината преди закуска. Моят доктор ми препоръчва глътка чист въздух рано сутрин. Знаете ли, тя мисли, че росата, която виждаме по тревата, са булчински воали на елфи?
— Тя има доста своеобразно въображение.
— Предполагам, че нищо не може да се направи. Но вие разказвахте за второто посещение на този Устър в Тотли Тауърс. Открадна ли нещо този път?
— Кехлибарена статуетка на стойност хиляда лири.
— Определено добре се справя — каза типът с фотоапарата, както ми се стори със завист, примесена с възхищение. — Надявам се, че са го арестували?
— Да. Прекара нощта в местния затвор. Но на другата сутрин сър Уоткин се смили и го освободи.
— Неуместна доброта.