— Как вървят нещата в тази насока?
— Бих казала, че шансовете са петдесет на петдесет. И най-дребното нещо може да наклони везните. След ден-два ще има дебат с опонента и от това зависи много или по-скоро всичко.
— Кой е опонентът?
— Местен талант. Адвокат.
— Джийвс казва, че Маркет Снодсбъри е много консервативно селце и ако избирателите научат за миналото на Джинджър, ще го натирят без да му подадат даже шапката.
— Той има ли минало?
— Не бих го нарекъл така. Бих го определил като обикновени случки. По времето, когато не беше попаднал под магията на Флорънс, той беше доста предразположен към замерване с яйца на електрическия вентилатор, за което биваше и често изхвърлян. От време на време попадаше и в пандиза заради кражба на полицейски шлемове по време на годишното състезание с лодки. Това дали ще му отнеме гласове?
— Да му отнеме гласове? Ако това стане известно в Маркет Снодсбъри, съмнявам се дали изобщо ще спечели един-единствен глас. В големия град това може да остане незабелязано, но не и в Маркет Снодсбъри. Така че, за Бога, не дрънкай на всеки срещнат за това.
— Изглеждам ли ти на такъв, скъпа стара родственице?
— Точно на такъв, бих казала. Сам знаеш каква тиква дебела си.
Щях хубаво да й отвърна на тази клевета, при това доста остро, но прилагателното, което тя използва, ми напомни, че през целия този дълъг разговор не бях я питал за онзи тип с фотоапарата.
— Между другото, за кого твърдиш, че е дебел?! — попитах аз.
— Такъв, който се тъпче с храни, съдържащи нишесте и не внимава за калориите, предполагам. За какво, по дяволите, говориш?
Разбрах, че въпросът ми е бил твърде рязък. Побързах да се изясня:
— Докато се разхождах из имението преди малко, срещнах един охранен субект с панамена шапка с розова панделка и се чудех кой ли е и по какъв начин е отседнал тук. Не ми прилича на някой, на когото ще постелеш килимче с надпис: „Добре дошъл!“. Направи ми впечатление на главорез първо качество.
Като че ли думите ми докоснаха някаква струна в душата й. Тя стана бързо, отиде до вратата и я отвори, след това приближи френския прозорец и погледна навън, очевидно, за да се увери, че никой освен мене няма да чуе. Шпионите в книгите правят същите неща, когато трябва да кажат нещо поверително.
— Мисля, че трябва да ти разкажа за него — каза тя.
Дадох да се разбере, че съм много внимателен слушател.
— Това е Л. П. Рънкъл и от теб искам да използваш целия си чар, с който разполагаш. Трябва да спечелим благоразположението му и да му се подмазваме.
— Защо, важна клечка ли е?
— Важна и още как. Той е голям финансист — „Рънкълс Ентърпрайзис“. Тъпкан е с пари.
Тези думи можеха да означават само едно нещо.
— Надяваш се да го привлечеш?
— Такава е целта ми, наистина. Но не за мен. Искам да издействам от него една кръгла сума за Тъпи Глосъп.
Споменатият беше племенник на сър Родерик Глосъп, известният специалист по нервни болести и доста мръднал доктор, един от най-добрите ми приятели днес, но преди време предизвикваше у мен само страхове и загриженост. Той ме нарича Бърти, а аз него — Роди.
Тъпи е една от най-големите ми дружки, въпреки че веднъж ме подведе да се обзаложим, че не мога да премина цялото разстояние над басейна в Клуба на търтеите, като използвам само провесените от тавана халки и когато стигнах до последната халка, открих, че той я е вързал на примка. В този момент не ми оставаше нищо друго, освен да цопна във водата, така както си бях, в безупречно вечерно облекло. В продължение на доста време тази случка беше като нож в сърцето ми, но накрая Времето, този велик лечител, изглади нещата и аз му простих. Тъпи беше сгоден от дълго време за дъщерята на леля Далия — Анджела — и така и не разбрах защо още не са забили сватбените камбанки. Всеки ден очаквах да бъда поканен да разрежа сватбената торта, но поканата така и не дойде.
Естествено попитах дали Тъпи не е в затруднено финансово положение, а тя каза, че не проси хляба си и не рови из боклуците за недопушени фасове, но все пак не разполага с достатъчно в наличност, за да се ожени.
— И то благодарение на Л. П. Рънкъл. Ще ти разкажа цялата история.
— Моля те.
— Виждал ли си някога покойния баща на Тъпи?
— Веднъж. Помня го. Мечтателно старче — типичния разсеян професор.
— Беше химик-изследовател или както там му викат и работеше за „Рънкълс Ентърпрайзис“ — точно от тези, дето си ги гледал по филмите — с бели престилки и току надничат в разни епруветки. И един ден той открил това, което по-късно станало известно като Магическите дражета на Рънкъл — малки таблетки против главоболие. Сигурно ги знаеш.