— Знам ги много добре. Отлично действат срещу махмурлук, въпреки че не могат да се сравняват със съживителното на Джийвс — негов патент. Много са популярни в „Търтеите“. Познавам десетина членове, които се кълнат в тях. Сигурно докарват цяло състояние?
— Така е. Харчат се като вълнените долни гащи в Исландия.
— Тогава защо Тъпи е зле с парите? Не ги ли е наследил?
— Съвсем не.
— Нещо не разбирам. Говориш с недомлъвки, стара родственице — казах и вложих в тона си жилка на раздразнение, защото ако има нещо, което да ме дразни, това е някоя леля да ми говори с недомлъвки. — Ако тези проклети дражета са принадлежали на бащата на Тъпи, то…
— Л. П. Рънкъл претендирал, че не са. Бащата на Тъпи работел при него на заплата и една точка в договора гласяла, че всички открития, направени в „Рънкълс Ентърпрайзис“ са собственост на „Рънкълс Ентърпрайзис“. Така че, когато старият Глосъп умрял, той не оставил много на сина си, докато Л. П. Рънкъл разцъфтявал като зелено лаврово дръвче.
Никога не бях виждал зелено лаврово дръвче, но разбирах какво има предвид.
— Тъпи не е ли могъл да го съди?
— Щеше неминуемо да загуби. Договорът си е договор.
Разбрах какво иска да каже. Също като по времето, когато тя издаваше седмичника „Будоарът на Милейди“, а аз написах статията „Какво носи добре облеченият мъж“. Даде ми пакет цигари за нея, а статията остана нейна собственост. Не че съм получавал предложения от Франция, Германия, Италия, Канада или Съединените щати, но ако бях, нямаше да мога да ги приема. Моят приятел Боко Фитълуърт, който си изкарва прехраната с писане, ми каза, че е трябвало да й продам авторските права само на първите части, но тогава изобщо не се замислих над това. Стават и такива грешки. За такива работи човек се нуждае от агент, разбира се.
Все пак мисля, че Рънкъл е трябвало да включи някаква точка, според която и бащата на Тъпи да получи нещо от тази работа. Казах това на леля и тя се съгласи с мен.
— Разбира се, че е трябвало. Морално задължение.
— Това само потвърждава мнението ми, че Рънкъл е гадина.
— Най-отвратителната. И на всичко отгоре ми казва, че са го предупредили, че ще го посветят в рицарство по време на Новогодишните награждавания в двореца.
— Как могат да посвещават такъв тип?
— Ами че те точно такива посвещават. Известен бизнесмен. Голяма работа. Принос в Британската външна търговия.
— И все пак е гадина.
— Безспорно е гадина.
— Тогава какво прави тук? Ти обикновено не си нарушаваш принципите да не забавляваш гадове. Споуд може. Разбирам защо му позволяваш да отравя имението, въпреки че съм против. Той държи речи в полза на Джинджър и според теб го прави доста добре. Но защо Рънкъл?
Тя каза: „а-ха“ и като я попитах защо казва „а-ха“, ми отговори, че се е замислила за тънката си хитрост, а когато я запитах какво има предвид под тънка хитрост, тя отново каза: „а-ха“. Така можеше да си говорим безкрайно, но след малко тя се дотътри до вратата, отвори я, след това погледна през френския прозорец и обясни:
— Рънкъл дойде тук с надеждата да продаде на Том някаква стара сребърна дреболия за колекцията му и тъй като Том се беше покрил, а Рънкъл беше пътувал отдалече, трябваше да го подслоня за през нощта, но по време на вечеря неочаквано ме осени вдъхновението. Помислих си, че ако го убедя да поостане още и го тъпча денонощно с произведенията на Анатол, може и да го умилостивя.
Беше спряла да говори с недомлъвки. Този път разбрах всичко.
— Така че да можеш да поговориш с него да отпусне на Тъпи малко от придобитите по нечестен начин печалби?
— Точно така. Дебна подходящия момент, а когато той настъпи, ще действам светкавично. Казах му, че Том ще се върне до ден-два, което никога няма да стане, защото Том не би приближил и на петдесет мили, докато не дам сигнал: „Чисто е“, така че Рънкъл се съгласи да остане.
— И как вървят нещата?
— Изгледите са добри. Той омеква с всяко ядене. Снощи Анатол ни предложи своя Mignonette depoulet Petit Due и той се нахвърли върху него като тения, която е била от седмици на диета. Когато гълташе последната хапка, блясъкът в очите му означаваше само едно нещо: още няколко такива вечери и номерът ще мине.
Скоро след това тя ме остави, за да се преоблече за вечеря.