Така че щом Гъси избяга с готвачката, по всичко изглеждаше, че на преден план излиза Бъртрам. Ако някое момиче си мисли, че си влюбен в него и казва, че ще се омъжи за теб, не можеш да кажеш: „По-добре кучешка смърт!“ Искам да кажа, не и ако считаш себе си за, както се казва, preux chevalier, т.е. за галантен рицар, което винаги е било моя цел. Но тъкмо си приготвях власеницата на примирението и скръбта, както вече споменах, и отнякъде изникна Споуд, понастоящем подвизаващ се като лорд Сидкъп. Той я бил обичал още от ей-такава, но досега все не успявал да намери начин да й го каже. И когато сега това му се удаде, двамата изведнъж се спогодиха. А мисълта, че Маделин не е на дневен ред и вече няма да е заплаха за живота ми, вероятно беше най-важната съставка на настоящата ми еуфория.
Мисля, че вече изяснихме нещата дори и за най-ощетения мозък, нали? Така, значи можем да продължим. Докъде бяхме стигнали? А, да, тъкмо бях казал на Джийвс, че съм на седмото небе и съм обгърнат от небесната дъга. Също така изразих съмнение относно трайността на това състояние. Колко оправдано се оказа то — само хапка бекон с яйца след това и животът вече не бе този прекрасен химн, какъвто ми се струваше преди малко, а суров и неумолим и, бих казал, пълен с неравности.
— Джийвс — захванах небрежен разговор, отпивайки от кафето, — греша ли или наистина чух тракане от твоята пишеща машина тази сутрин, преди мъглата на съня да се разсее от очите ми?
— Да, сър. Бях зает с писане.
— Навярно писмо до Чарли Силвърсмит — попитах, намеквайки за чичо му, който работеше като иконом в Девърил Хол. Веднъж бяхме много добре посрещнати там. — Или някое стихотворение в стила на онова момче, дето се изказваше в защита на събирането на розови пъпки?
— Нито едното, нито другото, сър. Записвах последните събития от Тотли Тауърс за клубната книга.
И сега, дявол да го вземе, трябва още веднъж да помоля старите сладури (нали мога да ви наричам така?) да поразтъпчат вниманието си нанякъде, докато аз вкарам в час новите читатели.
Джийвс, трябва да знаете, (обръщам се към новодошлите) членува в клуб за икономи и камериери, намиращ се близо до Кързън Стрийт и едно от правилата там е, че всеки член е длъжен да дава своя принос към книгата, като вписва последните новини за своя работодател. Идеята е тези, които търсят работа, да могат да получат информация с какво всъщност се захващат. Ако някой член на клуба се колебае дали да подпише договор с определен работодател, той прави справка в книгата и ако открие, че човекът всяка сутрин оставя трохички за птичките и редовно спасява от прегазване с автомобил златокоси дечица, той ще знае, че е попаднал на добър човек и няма да се колебае да приеме службата. Но ако в книгата пише, че въпросният господин има навика да сритва гладните кучета и обикновено започва деня си като по време на закуска запраща овесената каша по личния си прислужник, това е своевременно предупреждение да се бяга надалеч.
Дотук всичко е много хубаво и много логично, но моето мнение е, че тази книга си е чист динамит и трябва да се забрани. Джийвс ме информира, че в нея има единайсет страници за мен. А какво ще се получи, питам го аз, ако тази книга попадне в ръцете на леля ми Агата, пред която и без това рейтингът ми е нисък. Преди няколко години тя съвсем откровено и без задръжки каза какво мисли за мен, когато, съвсем не по моя вина, бях открит с двайсет и три котки в стаята си и още веднъж, когато бях обвинен, (няма нужда да казвам — съвсем несправедливо) че съм изоставил министър А. Б. Филмър на един остров в нейното езеро. До какви ли върхове на красноречието би се извисила, ако научеше за моите превъплъщения в Тотли Тауърс? „Човек го е страх да си го представи, Джийвс“ — казвам му.
На това той ми отвръща, че книгата не може да стане достояние на леля ми Агата, тъй като няма вероятност тя да попадне в „Ганимед Младши“ (така се нарича клуба) и с това въпросът приключва. Доводът му е правдоподобен и досега е успявал, много или малко, да ме успокои от страховете ми, но все пак се чувствах притеснен и в гласа ми имаше доста тревога, когато се обърнах към него.
— Мили Боже! — възкликнах аз, ако възкликнах е точната дума. — Наистина ли смяташ да опишеш това, което стана в Тотли Тауърс?
— Да, сър.
— Всичко това, дето мислеха, че съм свил кехлибарената статуетка на стария Басет?
— Да, сър.
— И това, че прекарах една нощ в затворническа килия? Толкова ли е необходимо? Каквото било — било. Защо да се ровичкаме в миналото? Най-добре е да забравим за него.