След като ми отправи характерния си поглед, Маделин заговори с глас, наподобяващ бълбукане на захарен сироп, изливащ се от каничка.
— О, Бърти, колко се радвам да те видя отново. Как си?
— Добре. А ти?
— Добре.
— Това е чудесно. Как е баща ти?
— Добре.
Не се зарадвах особено на тази вест. Отношенията ми със сър Уоткин бяха такива, че повече би ме зарадвала новината, че е хванал чума и няма изгледи да се оправи.
— Чух, че си тук — казах.
— Да, тук съм.
— И аз така чух. Добре изглеждаш.
— О, аз съм много, много добре и толкова щастлива.
— Това е добре.
— Всяка сутрин се събуждам с увереността, че ми предстои най-хубавия ден. Днес танцувах на ливадата преди закуска и след това отидох в градината да поздравя цветята с „добро утро“. В една от цветните лехи беше заспал сладък черен котарак. Аз го вдигнах и танцувах с него.
Не й го казах, но по-голям гаф от този не би могла да направи. Ако има нещо на света, което Огъстъс (това е котарака, за който тя спомена) мрази, това е някой да наруши съня му. Сигурно доста я е ругал, макар и в полусънно състояние. Предполагам, че тя е взела това за мъркане.
Маделин бе млъкнала, очаквайки някакъв коментар за малоумните си постъпки, така че казах:
— Еуфория.
— Какво?
— Така се нарича твоето състояние. Знам го от Джийвс.
— А-ха, разбирам. Аз просто го наричам щастие, щастие, щастие.
След като каза това, тя се сепна, потрепери и скри лице в ръцете си, все едно, че е на прослушване за някоя роля и трябва да изиграе угризение на съвестта.
— О, Бърти!
— Да, кажи.
— Толкова съжалявам.
— Ъ?
— Толкова е нетактично от моя страна да ти разказвам за щастието си. Трябваше да се сетя как изживяваш всичко това. Видях как лицето ти се сгърчи от болка, когато влязох и не мога да ти обясня колко много съжалявам, че аз съм причината за тази болка. Животът не е лесен, нали?
— Не много.
— Труден е.
— Тук-там.
— Трябва само човек да бъде смел.
— Горе-долу така е.
— Не трябва да губиш кураж. Кой знае? Може би твоето щастие те чака някъде. Някой ден ще срещнеш друго момиче, което ще те накара да забравиш, че някога си ме обичал. Е, не съвсем. Мисля, че ще остана завинаги някъде в паметта ти, някъде дълбоко в сърцето ти. Ще ти се явявам като мил, нежен призрак, когато гледаш слънчевия залез на летните вечери, а нейде в храстите птичките ще пеят своите приспивни песни.
— Не бих се изненадал — казах, защото учтивостта изискваше да се каже нещо в подобни случаи. — Като че ли си се понамокрила — добавих, за да сменя темата. — Да не е валяло, докато си била навън?
— Малко, но почти не забелязах. Казвах „лека нощ“ на цветята.
— О-о, ти им казваш също и „лека нощ“?
— Разбира се, иначе бих наранила нежните им чувства.
— Добре си решила да влезеш на сухо. Можеше да хванеш лумбаго.
— Не затова влязох. Видях те през прозореца и исках нещо да те питам. Нещо много, много важно.
— Така ли?
— Но ми е толкова трудно. Ще трябва да те попитам както пише в книгите. Знаеш как питат в книгите.
— Кои какво питат в книгите?
— Детективите и тем подобни. Бърти, сега по-добре ли си?
— Моля?
— Разбираш какво имам предвид. Отказа ли се от кражбите?
Засмях се безгрижно.
— О, съвсем.
— Толкова се радвам. Вече не чувстваш това непреодолимо желание, нали? Победил си страстта. Казах на татко, че това е било като някаква болест. Казах, че не си могъл да се въздържиш.
Спомних си, че беше представила тази теория на любимия си татко. В това време аз се криех зад един диван — нещо, което бях принуден да правя по-често, отколкото ми се искаше, а сър Уоткин беше отговорил доста рязко, както ми се стори, че точно навикът ми да не се въздържам да слагам ръка на всичко, до което се докопам, е нещото, което не приема. Друго момиче би се задоволило с това, но не и Маделин Басет. Тя цялата беше изтъкана от любопитство.
— При психиатър ли се лекува или само с усилия на волята?
— Само с усилия на волята.
— Чудесно. Толкова се гордея с теб! Борбата трябва да е била ужасна.
— Горе-долу.
— Ще пиша на татко и ще му разкажа…
Тук тя спря и сложи ръка на лявото си око. За човек с моята интуиция не бе трудно да разбере какво се бе случило. Френският прозорец беше отворен, мушици на рояци влизаха, излизаха и изобщо се щураха насам-натам. Човек трябва винаги да си има едно наум за това, когато е в английската провинция. В Америка, разбира се, използват паравани, които карат летящите гадини да се чувстват неуютно, но в Англия това приспособление досега не е намерило подходяща почва и мушиците естествено си живеят живота — препускат насам-натам и от време на време влизат в очите на хората. Една от тях беше влязла в окото на Маделин.