— Трябва да имаш подход — казах. — Аз, например, съм изцяло за сърдечния и жизнерадостен подход. Препоръчвам при среща с домакина да се започне с едно весело: „Ехо, господин Еди-кой-си, ехо!“ и по този начин го предразполагате от самото начало. След това му разказвате някоя смешна история. И тогава, чак тогава минавате към същината — след като сте го изчакали да спре да се смее, разбира се. Успехът е гарантиран.
— Убеден съм, сър. Тази система не ме устройва, но това е въпрос на вкус.
— Психология на индивида, а?
— Точно така, сър. Всеки човек се отличава със собствен метод.
— Бърк?
— Чарлз Чърчил, сър. Поет, творил в началото на осемнадесети век. Тези думи са от неговото „Послание до Уилям Хогарт“.
Спряхме. Друсайки се в бодро темпо, бяхме стигнали до вратата на номер едно. Натиснах звънеца.
— Дванадесетият час, Джийвс! — казах тържествено.
— Да, сър.
— Продължавай.
— Много добре, сър.
— И нека небесата ти помагат за агитацията.
— Благодаря, сър.
— И на мен.
— Да, сър.
Той продължи и заизкачва стълбището на номер две, оставяйки ме със същото чувство, което изпитвах преди много време, когато бях у един чичо, свещеник в Кент, на откритото състезание с велосипеди за момчета от църковния хор, чиито гласове не бяха мутирали. Бях нервен, но изпълнен с воля за победа.
Докато прехвърлях наум по-важните моменти от забавната историйка, която смятах да разкажа, щом вляза вътре, вратата се отвори. Пред мен стоеше прислужница и представете си вълнението ми, когато в нея разпознах момичето, което беше на служба при леля Далия последния път, когато се радвах на гостоприемството й. Същото момиче, с което моите стари читатели ще си припомнят, предъвквахме темата за котарака Огъстъс и неговата склонност да прекарва дните си в спане, вместо да тича насам-натам и да лови мишки.
Дружелюбното й лице ми подейства като тоник. Бойният ми дух, който се беше пооклюмал след като се разделихме с Джийвс, рязко се вдигна почти до средните показатели. Чувствах, че дори ако този, с когото трябваше да говоря, ме изриташе надолу по стълбите, тя щеше да е там, за да ме изпрати и да ми каже, че тези неща са едно изпитание за нас, с цел да ни направят по-духовни.
— Хей, здрасти! — поздравих.
— Добро утро, сър.
— Пак се срещаме.
— Да, сър.
— Помниш ли ме?
— О, да, сър.
— И не си забравила Огъстъс?
— О, не, сър.
— Той си е все така летаргичен. Дойде при мен на закуска тази сутрин. Едва успя да остане буден, докато отнасяше навън порцията си пушена херинга, а след това изпадна в безпаметен сън на ръба на леглото с провиснала надолу глава. Значи си напуснала работата при леля Далия. Лошо. Ще ни липсваш на всички. Харесва ли ти тук?
— О, да, сър.
— Все така бодра. А сега — на работа. Дошъл съм да говоря с шефа ти по един въпрос от голямо значение. Що за човек е той? Не много раздразнителен? Не твърде склонен да се ядосва от посещения, надявам се.
— Не е джентълмен, сър. Дама е, госпожа Маккоркадейл.
Господи! Почти се смръзнах. А това отне доста голяма част от еуфорията ми. Разчитах много историйката, която бях приготвил, да ми свърши добра работа, като ме спаси от първите мигове на неловкост, когато човекът, при когото съм отишъл без покана, ме зяпа, чудейки се на какво дължи честта на това посещение. Сега историята ми ще си остане неразказана. Бях я чул от Катсмийт Потър-Пирбрайт в „Търтеите“ и всъщност беше разказ, чийто духовен дом беше пушалнята на някой лондонски клуб или мъжката умивалня на някой американски влак — накратко, съвсем неподходяща за слуха на този представител на нежния пол, който може би оглавява местния комитет за изборите.
Прислужницата въведе в приемната един потиснат и угнетен Бъртрам Устър, а при вида на домакинята настроението ми не успя да се покачи дори с един градус. Госпожа Маккоркадейл беше от тези жени, които наричам зловещи. Не толкова зловеща колкото леля ми Агата, може би, защото това е практически невъзможно, но във всеки случай се доближаваше много до класата на Иаил2, жената на Хевер и Мадам Еди-коя-си, дето си седяла и си плела досами гилотината по време на Френската революция. Госпожата имаше клюноподобен нос, тънки, стиснати устни, а погледът й можеше да бъде използван за цепене на трупи в горите на Борнео. Оглеждайки я продължително от главата да петите, както е думата, човек би се удивил на безстрашието на господин Маккоркадейл, задето се е оженил за нея — явно е човек, който не се плаши от нищо.
2
Иаил убила Сисара — военачалник на враговете на израилтяните, като взела един кол от шатрата и с чук го забила в слепоочието му, докато той спял. — Б.пр.