— Не ви бива много по бързото схващане на нещата, а? Така трябва да е, иначе щяхте да забележите, че Маркет Снодсбъри е облепен целият с плакати, на които пише: „Гласувайте за Маккоркадейл“. Ако трябва по-директно да ви го кажа — не сте от хората, които са в състояние да схванат тяхното значение.
Това беше удар, от който, признавам, се олюлях като трепетлика, ако трепетликите бяха онези неща, дето се олюляват. Устърови могат да понесат много, но не чак толкова. Най-оформената ми мисъл в този момент беше, че с моя тъп късмет, отправяйки се да агитирам, още със започването се бях натресъл на кандидата-съперник. Също имах чувството, че ако Джийвс беше започнал от номер едно, а не от номер две, сигурно би успял да убеди мама Маккоркадейл да гласува против себе си.
Вярвам, че ако запитате Наполеон как се е измъкнал от Москва, сигурно някои моменти, забулени в мъгла, ще му се губят. В моя случай беше точно така. Когато се осъзнах, бях вече пред прага на къщата със съвсем смътна представа как съм се озовал там. Бях в най-ужасно състояние и за да приведа поне малко в ред нервната си система, запалих цигара. Тъкмо изпусках дима от първото дръпване, и чух жизнерадостно подвикване и усетих присъствието на още един организъм върху стълбището. „Ей, Устър, стари приятелю!“ — казваше гласът и щом мъглата от очите ми се разсея, забелязах, че това беше Бингли.
Удостоих тази напаст само с резервиран поглед. Тъй като знаех, че този срам за човешкия род живее в Маркет Снодсбъри, предполагах, че рано или късно може да попадна на него и появяването му не ме изненада, но определено не ме и ощастливи. Последното нещо, което желаех в това състояние, в което ме приведе Маккоркадейл, бе да захвана разговор с човек, който подпалва къщи и преследва ръката, която го храни, със сатъра за месо.
Държеше се прекалено фамилиарно, нахално, дръзко, досадно и неадекватно. По същия начин, по който се беше държал и в „Ганимед младши“. Потупа ме сърдечно по гърба и сигурно щеше да ме ръгне дружески в ребрата, ако се беше сетил. Никога не бихте си помислили, че някога между нас са стояли сатърчета за месо.
— Какво правиш по тия места, мой човек?
Отговорих му, че съм на гости у леля Травърс, която има къща в околностите, а той каза, че знае мястото, въпреки че не познавал лично въпросната старица.
— Мяркал съм я тъдява. Едно червендалесто бабче, нали?
— Направо мораво.
— От високото кръвно, сигурно?
— Или пък от многото ходене на лов. От него бузите се зачервяват.
— Значи нещо като езика на момичетата зад бара — от него бузите на клиентите също доста се зачервяват.
Ако си мислеше, че с тази дебелашка шега ще ме развесели, трябваше да го разочаровам. Бях равнодушен като публиката на сутрешно представление в сряда, така че той продължи:
— Да, от това трябва да е. Изглежда спортен тип. А ти за дълго ли?
— Не знам — отговорих, тъй като продължителността на престоите ми у леля никога не е сигурна. Най-много зависи от това дали ще ме изхвърли или не. — Всъщност съм дошъл да агитирам в полза на кандидата на Консервативната партия. Приятел ми е.
Той подсвирна учудено. Досега изглеждаше отблъскващ и весел, а сега — отблъскващ и мрачен. В този момент, изглежда се сети, че е пропуснал един жест на добронамереност и ме ръгна в ребрата.
— Губиш си времето, Устър, стари друже. Той няма абсолютно никакъв шанс.
— Никакъв? — потреперих. Всъщност това си беше само негово мнение, но искреността, с която го каза, беше безспорно впечатляваща. — Какво те кара да мислиш така?
— Няма значение какво ме кара да мисля така. Помни ми думата. Ако си умен, обади се на букмейкъра си и му кажи да заложи на Маккоркадейл. Няма да съжаляваш. Някой ден ще дойдеш да ми благодариш за печалбата със сълзи на…
По време на тази официална речева размяна на мисли, както го водят в синонимния речник на Джийвс, Бингли трябва да е натиснал звънеца, защото в този момент вратата се отвори и се появи моята стара познайница прислужницата. Бързо добавяйки думата „очи“, моят събеседник се обърна към нея.
— Г-жа Маккоркадейл в къщи ли си е, миличка? — попита той и след като му отговориха положително, той ме изостави, а аз се отправих към дома. Трябваше, разбира се, да продължа по „Крайречна“, като посещавам нечетните номера, докато Джийвс се занимава с четните, но не ми бяха останали сили за това.
Не беше лесно. Ако знаете тази дума, бихте си казали, че предсказанието на такъв тумор за човешкия род като Бингли не заслужава ни най-малко внимание, но той го изрече с такова убеждение, като някой, който има точна информация, че не можах да го отмина с безгрижен смях.