— Невъзможно, сър.
— Защо да е невъзможно? Не ми казвай, че не можеш да забравяш. Да не си слон?
Помислих, че тук съм го хванал натясно, но не би.
— Членството в „Ганимед Младши“ не ми позволява да ви направя тази услуга, сър. Правилата, отнасящи се до книгата, са много строги и наказанието за пропуски в попълването й е сурово. Понякога се е стигало дори до изключване.
— Да, да — казах. Разбирах, че на Джийвс не му беше лесно — от една страна феодалният дух го караше да постъпи честно спрямо младия господар, а от друга, естественото нежелание да бъде изритан от любимия клуб го подтикваше да натопи същия този млад господар в казана. Положението, според мен, изискваше това, което се нарича компромис.
— Е, можеш малко да смекчиш подробностите, нали? Да пропуснеш някой и друг от най-сочните епизоди?
— Страхувам се че не, сър. Изискват се точните факти. Комитетът държи на това.
Предполагам, в този момент не биваше да изразявам каквато и да е надежда, че на проклетия комитет може да се случи нещо — например да стъпят на бананова кора и да си счупят проклетите вратове, защото ми се стори, че за миг улових чувство на болка в погледа му. Но Джийвс е човек с широки разбирания и ми прости неволните помисли.
— Огорчението ви не ме изненадва, сър. Но човек трябва да разбере и тях. Книгата на клуба „Ганимед Младши“ е исторически документ. Тя съществува повече от осемдесет години.
— Трябва да е голяма колкото къща.
— Не, сър, записките са в няколко тома. Настоящият е на около дванайсет години. А трябва да се има предвид, че не всеки работодател заслужава много място вътре.
— Заслужава!
— Би трябвало да кажа „изисква“. По правило няколко реда са достатъчни. Осемнайсетте страници за вас са по-скоро изключение.
— Осемнайсет? Мислех, че са единайсет.
— Пропуснали сте да включите отразяването на патилата ви в Тотли Тауърс, което почти привършвам. Мисля, че това ще отнеме приблизително седем страници. С ваше позволение, сър, ще ви потупам по гърба.
Причината за това любезно предложение беше една глътка кафе, с която се задавих. Няколко потупвания по гърба и дойдох на себе си и то направо вбесен, както винаги се случва, когато дискутираме творчеството на Джийвс. Осемнайсет страници и всяка от тях пълна с неща, които по моя преценка, ако се подхвърлят на обществеността, моето добро име ще получи една страхотна плесница. Усещах непреодолимо желание да ритна отговорните за това там, където е дъното на панталоните им.
— Това е чудовищно! — казах с глас, който съвсем не преливаше от топлота. — Да, тази е точната дума. И знаеш ли до какво ще ни докара твоят нещастен комитет? Да бъдем изнудвани, ето какво. Представи си, че някой злонамерен човек се докопа до книгата, какво ще се получи тогава, а? Катастрофа, Джийвс! Ето какво ще се получи.
Не знам дали в този момент той се изправи в целия си ръст, защото си палех цигарата и не гледах към него, но мисля, че сигурно го беше направил, защото гласът му прозвуча ледено, като на човек, който се е изправил в целия си ръст.
— В „Ганимед Младши“ няма злонамерени хора, сър.
Оспорих това твърдение разпалено.
— Така си мислиш ти. А какво ще ми кажеш за Бринкли? — намеквайки за един тип, който агенцията ми изпрати преди няколко години. Тогава се бяхме разделили временно с Джийвс, защото нещо не му се нравеше моето свирене на банджо. — Той е член на клуба, нали?
— Той е провинциален член, сър. Рядко посещава клуба. Между другото, сър, името му не е Бринкли, а Бингли.
Махнах нетърпеливо с цигарето. Изобщо не бях в настроение да изпадам в подробности.
— Името му няма значение, Джийвс. Това, което има значение, е, че когато един следобед си взе отпуск, се върна толкова пиян, че подпали къщата и се опита да ме разфасова с ножа за месо.
— Доста неприятно преживяване, сър.
— Чух някакъв шум на първия етаж и излязох от стаята си да видя какво става и го заварих да се бори с големия часовник, с който изглежда имаха някои сериозни разногласия. След това събори една лампа и се втурна по стълбите към мен, въоръжен със сабя. Само по чудо сега не съм покойният Бъртрам Устър, но само по чудо, да знаеш. Ще ми говориш ти, че нямало злонамерени хора в „Ганимед Младши“. Тч! — Това последното е възклицание, което не използвам често, но моментът направо плачеше за него.
Разговорът беше загрубял. Надигаха се гневни страсти и яростта започваше да кипва. За щастие, точно в този критичен момент телефонът звънна и отклони вниманието ни.