Облегнат на стената, дишах по начин, запазена марка на сърцето, разгорещено от преследване и жадуващо глътка освежителен въздух. Осъзнаването на късмета ми, чрез който на косъм се разминах от още една среща с жената-разрушител на нервни системи, ме държа вкаменен в продължение на, както ми се стори, цял час, въпреки че едва ли е било повече от няколко секунди. След това бавно започнах да излизам от състоянието си на стълб от сол и вече бях в състояние да се съсредоточа в разкриването на причините, подтикнали мама Маккоркадейл да направи това посещение. Искам да кажа, това бе последното място, където очаквах да я срещна, имайки предвид в какви отношения беше с Джинджър на тези избори: все едно Наполеон да намине на приказка при Уелингтън в навечерието на Ватерло.
И преди съм имал случай да спомена предимството на подслушвателния пост, предлагащ място точно до отворения френски прозорец, където стоях. Невидим за тези вътре, аз чувах всичко, което си говореха, също както се получи при разговора между Споуд и Рънкъл. И двамата говореха високо и ясно, без никой да предполага, че Бъртрам Устър е наблизо и чува всичко.
Тъй като не можех да вляза и да я помоля да повтори тази част от казаното досега, дето не успях да чуя добре, беше жив късмет, че гласът на Маккоркадейл беше силен, а леля Далия, както знаете, можете да чуете дори ако сте на Хайд Парк Корнър, а тя — на Пикадили Съркъс. Често съм си мислил, че глухата змия, за която четох, когато спечелих наградата за Познаване на Светото писание, би разбрала посланието без проблем, ако старата роднина е била един от заклинателите. Можех да остана така облегнат на стената с пълна увереност, че няма да пропусна дори и сричка от думите и на двете.
Процедурата бе открита с две Добри утра — еквивалент на лелиното „Какво, по дяволите?“, след което Маккоркадейл сякаш усещайки, че трябва да обясни присъствието си тук й каза, че е наминала да се види с господин Уиншип по един много важен въпрос.
— Вътре ли е?
Ето една възможност за родственицата да се заяде като отговори, че той сигурно ще е вътре след преброяване на гласовете. Така си мислех аз и точно така бих отговорил, но леля Далия не се възползва от случая, а само отрони едно „Не, излезе“ и Маккоркадейл отвърна, че съжалява.
— Бих желала да говоря с него лично, но вие, както разбирам, сте неговата домакиня, така че мога да кажа на вас, а вие да му предадете.
Това беше много разумно, според мен, даже си спомням, че си помислих колко добре се изразяват тези адвокати, но предложението очевидно подразни старата ми леля.
— Страхувам се, че не ви разбирам — каза тя и аз знаех, че в момента кипва, защото ако беше спокойна, щеше да каже: „Съжалявам, не разбрах“.
— Ако ми позволите, ще обясня. Мога да го кажа само с няколко думи. Току-що имах посещение от един лигав, гол охлюв.
Надигнах се с възмущение. Не че имаше кой знае каква полза от това, предвид обстоятелствата, но бях предизвикан от казаните думи. Човек няма нищо против обективната критика, но това си беше чиста обида. Не можех да се сетя за никой от познатите ни, на който бих дал гореспоменатото описание. Мнението ми за адвокатите и за това как се изразяват, коренно се промени.
Дали леля Далия се е въздържала не бих могъл да кажа, но мисля, че се е, защото последвалите думи бяха направо от фризера:
— За племенника ми Бъртрам Устър ли намеквате?
Маккоркадейл направи много, за да промени впечатлението, което предишните й слова бяха произвели върху мен. Тя каза, че посетителят й не си е казал името, но тя била сигурна, че не би могло това да е племенника на госпожа Травърс.
— Беше доста прост човек — каза тя и с бързината, толкова характерна за мен, аз изведнъж схванах, че тя намеква за Бингли, който беше въведен в дома й веднага след като аз излязох. Сега вече схванах защо използва такива унизителни епитети за Бингли. И съществителното охлюв… много точно. Още веднъж се замислих колко добре се изразяват адвокатите.
Старата роднина също изглеждаше… как беше тази дума, дето започва с „у“ и означава обратното на ядосан? Успокоена, точно така. Мисълта, че едва ли има племенник, който може да бъде описан като прост човек, я успокои. Не казвам, че при това положение веднага покани Маккоркадейл на дълга разходка, но гласът й определено стана по-приятелски.
— Защо го наричате охлюв? — попита тя и Маккоркадейл веднага отговори.
— По същата причина, заради която казвам на черното черно и на бялото — бяло. По този начин му създавам най-точен словесен образ. Та именно този охлюв ми направи срамно предложение.