Спрях се на прага. Спомням си, че като дете в прогимназията, когато спечелих награда за Познаване на Светото писание, Арнолд Абни — Магистър по хуманитарните науки и директор на училището, понякога съобщаваше, че Устър трябва да го посети в кабинета му след сутрешната молитва. Тогава аз винаги се спирах пред вратата на кабинета, скован от безпокойство, и мрачно предчувствие, че нещата, които ще последват, няма да са по вкуса ми. Сега беше съвсем същото. Предстоящият разговор ме беше смалил съвсем. Но, докато в случая с Арнолд Абни нежеланието да продължа се дължеше на страха, че развитието на събитията ще достигне до шест удара с бастун, жилещ като усойница, с Бингли това беше естественото нежелание да моля за услуга някого, когото не мога да понасям. Не бих казал, че Устърови са изключително горди, но ние наистина никак не изгаряме от желание да угодничим унизително на изметта на земята.
Както и да е, това трябваше да се направи и, както чух да казва веднъж Джийвс: „Когато нещо трябва да се направи, колкото по-бързо, толкова по-добре.“
Ако досега бях имал някакви съмнения относно благосъстоянието на Бингли, то видът на иконома му, който отвори вратата, ги разпръсна всичките. При назначаване на прислугата Бингли не се беше лишил от нищо и едва ли се е скъпил за парите. Не казвам, че неговият иконом е от класата на чичото на Джийвс, Чарли Силвърсмит, но приликата беше поразителна. И точно като чичо Чарли той беше привърженик на помпозността и церемониалността, когато си изпълнява задълженията. Попитах го дали мога да видя господин Бингли, а той ми отвърна студено, че господинът не приема.
— Мисля, че ще ме приеме. Ние сме стари приятели.
— Ще попитам за вас. Името ви, сър?
— Господин Устър.
Той се скри вътре, само за да се покаже минута по-късно и да ми съобщи, че господин Бингли ще се радва, ако го посетя в библиотеката му. В гласа му като че ли имаше неодобрение, което трябваше да покаже, че въпреки че е длъжен да изпълни нареждането на стопанина, колкото и ексцентрично да е то, ако зависеше от него, никога не би допуснал тип като мене.
— Оттук, сър — каза той надменно.
По една или друга причина бях доста отвикнал с това „оттук, сър“ и бях малко смутен, когато влязох в библиотеката и заварих Бингли изтегнат в кресло и качил краката си на една малка масичка. Той ме поздрави почти сърдечно, но със същия оттенък на покровителство, както и при предишните ни две срещи.
— О-о, Устър, скъпи приятелю, влез. Бях наредил на Бастабъл да казва на всички, че не съм у дома, но разбира се, ти си нещо различно. Винаги съм щастлив да се видя със стар приятел. Какво мога да направя за теб, Устър?
Трябваше да му призная, че така много ме улесняваше да споделя проблема, който бях дошъл да дискутираме. Тъкмо щях да продължа, когато той ме попита дали не желая нещо за пиене. Казах: „Не, благодаря“, а той отвърна с непоносимо самодоволство, че може би постъпвам правилно.
— Когато бях отседнал при теб в Чъфнъл Реджис, често си мислех, че пиеш твърде много, Устър. Спомняш ли си как подпали къщата? Един трезвен човек не би направил такова нещо. Трябва да си бил насмукан до козирката, стари друже.
На устните ми затрептя категорично несъгласие. Искам да кажа, че е прекалено да бъдеш обвинен в подпалването на къща от същия тип, който е направил пожара. Но се въздържах. Припомних си, че не трябваше да си развалям отношенията с този човек. Ако така е запомнил тази ужасна нощ в Чъфнъл Реджис, нямах намерение да му разбивам илюзиите. Въздържах се от коментар и той ме попита дали не желая една пура. Когато отказах, той кимна одобрително, като баща, доволен от любимия син.
— Радвам се да забележа това подобрение у теб, Устър. Винаги съм мислил, че пушиш твърде много. Мярка, всичко с мярка, само така. Но ти се канеше да ми кажеш за причината на това посещение. Да си побъбрим за старите времена, така ли?