— Отнася се за онази книга, дето си откраднал от „Ганимед Младши“.
Докато говорех, той пиеше уиски със сода и преди да ми отговори, изпразни чашата.
— Не ми харесва, дето употреби думата „крада“ — каза той.
Видът му беше все едно са му пуснали дим в лицето. Явно бях го обидил.
— Какво говориш, Устър? Просто я взех назаем, защото ми трябваше за нещо. Ще си я получат обратно.
— Госпожа Маккоркадейл казала на леля ми, че си се опитвал да й я продадеш.
Раздразнението му се увеличи. Приличаше на човек, принуден да слуша някакъв нетактичен простак, който продължава да говори нелепости.
— Не да я продам. Щях да включа клауза в споразумението, че тя се задължава да я върне, щом си свърши работата. Това, което имах предвид бе, че тя може да си направи фотокопия на страниците, отнасящи се до младия Уиншип, без книгата да излиза от моите ръце. Но сделката не се осъществи. Тя не пожела. За щастие имам други клиенти. Това е такъв тип стока, за която много хора са готови да наддават. Но ти защо се интересуваш, старче? Не е свързано с теб, нали?
— Джинджър Уиншип ми е приятел.
— И аз самият нямам нищо против него. Винаги съм го мислил за много приятен младеж, въпреки че не е точният размер.
— Точният размер? — казах аз неразбиращо.
— Ризите му не ми ставаха. Не че не съм му го простил. Тези неща са въпрос на късмет. Да не останеш с впечатление, че понеже съм преживял неправда, търся начин да си отмъстя. Отношенията ни бяха много добри. Аз много го харесвах и ако ми беше все едно кой ще спечели тези избори, не бих имал нищо против победителят да е той. Но бизнесът си е бизнес. След като проучих нещата, заложих доста крупна сума на Маккоркадейл и сега трябва да защитавам вложенията си, старче. Просто гледам трезво на нещата, нали?
Той спря, очевидно очакващ бурни аплодисменти за благоразумието си. Но аз останах безмълвен като гробница и той продължи:
— Ако искаш да успееш в този свят, Устър, стари приятелю, трябва да използваш всяка възможност. Така правя аз. Щом възникне някоя ситуация, проучвам я и се питам: „Какво мога да спечеля аз от това? Как?“. Питам се: „Мога ли така да докарам нещата, че да спечеля нещо за Рупърт Бингли?“ и много рядко не успявам. При този случай дори не се замислих. От едната страна е младият Уиншип, който се опитва да влезе в Парламента, а от друга страна аз, държащ да спечеля нещо като стотина-двеста лири, ако той загуби изборите, и от трета страна — клубната книга с всички онези неща вътре, които ще направят загубата му сигурна. Веднага разбрах, че оттук лесно ще паднат пари. Единственият проблем беше как да се добера до книгата и аз скоро го разреших. Не знам дали забеляза оня ден, когато се видяхме в „Ганимед Младши“, че носех дипломатическо куфарче и казах, че трябва да се срещна със секретаря на клуба по работа. Е, исках да се срещна с него, за да мога да взема назаем книгата. И не ми се наложи да измислям някаква хитрина, за да му отвличам вниманието, докато взимам книгата, защото знаех, че е излязъл да обядва. Така че влязох, сложих книгата в куфарчето и излязох. Никой не ме видя нито да влизам, нито да излизам. Цялата операция беше като да вземеш на някое дете бонбончето.
Има разкази, които изпълват разумния човек с ужас, презрение и отвращение. Нямам предвид анекдоти като тези, дето Катсмийт Потър-Пирбрайт ми разказваше в Клуба на търтеите, а гнусни разкрития като този откъс от биография, който току-що изслушах. Ако ви кажа, че се почувствах все едно Устъровата душа е била опръскана с кал от минаваща кола, изобщо няма да е преувеличено. Освен това разбрах, че от продължаването на този разговор няма да спечеля нищо. В началото бях намислил да спомена за възможността леля Агата да прочете съдържанието на клубната книга и да го трогна с отчаянието и безутешността, които в такъв случай неминуемо щяха да станат моя съдба, но реших, че всичко това ще бъде безплодно… или пък безполезно. Този човек нямаше капчица жал и… съжаление ли беше? Знам, че започва със „с“… и само ще ми се изхили доволно. Сега вече бях напълно сигурен, че той е убил чичо си и е фалшифицирал завещанието. За човек като него такава постъпка е част от ежедневието.
Така че се запътих към вратата, но преди да стигна до нея той ме спря и ме попита дали случайно не съм взел със себе си и Реджи Джийвс на това посещение у леля Далия. Казах му, че съм и той сподели, че би желал да се види със стария Реджи отново.