— Какъв сироп за кашлица! — каза весело той.
Фразата ми беше непозната, но като прецених, реших, че е с цел да направи комплимент и да отдаде почит към многото негови дарби. Затова се съгласих, че Джийвс е сироп за кашлица в най-добрия и истински смисъл.
— Кажи на Бастабъл, като излизаш, че ако Реджи дойде, да го изпрати насам. Но никой друг.
— Добре.
— Този Бастабъл е голяма работа. Той се занимава с моите залагания. Това ми напомни нещо. Заложи ли, както те посъветвах, някоя лира на мама Маккоркадейл? Не? Направи го непременно, Устър, стари приятелю. Никога няма да съжаляваш. Все едно че си намерил пари на улицата.
Излизайки от къщата, доброто ми настроение бе на изчезване. Вече ви описах свитосърцатостта си при приближаване на вратата на кабинета на Арнолд Абни след утринна молитва в дните, когато бях в statu pupullari, както се казва, и сега се чувствах по същия начин, изправен пред перспективата да съобщя на старата родственица за провала на мисията ми при Бингли. Не мисля, че щеше да ме накаже с шест удара на голо, както Абни беше склонен да прави, но със сигурност без колебание щеше да ми каже колко е недоволна. Лелите са нещо като Наполеон — изискват заповедите им да бъдат изпълнявани без засечка и не приемат никакви оправдания.
Не се излъгах. За да забавя колкото се може повече срещата, първо обядвах в една кръчма и чак след това се върнах в старата къща да рапортувам. За мой лош късмет в този момент тя четеше Рекс Стаут (с твърди корици) и когато хвърли книгата по мен, поради точния й мерник, придобит с дългогодишна практика, острият ръб ме уцели точно по върха на носа и естествено аз започнах да примигвам на парцали.
— Можех да предположа, че ще изпортиш цялата работа — избоботи тя.
— Не е моя вината, стара прародителко — отвърнах аз. — Направих всичко възможно. Никой не би се справил по-добре.
Мислех, че ще се укроти, но сгреших. Обикновено на тази фраза може да се разчита да смири жестокото й сърце, но този път все едно стъпих на мина. Тя изсумтя. Нейното сумтене не е като подсмърчането на мама Маккоркадейл, а прилича повече на експлозия в голям склад за муниции и дори силните мъже се олюляват като ударени от гръм.
— Как така си направил всичко възможно? Нищо не си направил. Заплаши ли го, че ще поискаш да го арестуват?
— Не, това не.
— А стисна ли го за врата, за да го раздрусаш като плъх?
Признах, че и това не ми бе дошло наум.
— С други думи не си направил абсолютно нищо — каза тя и след като премислих още веднъж нещата, трябваше да призная, че е напълно права.
Странно как човек не забелязва тези неща овреме. Чак сега осъзнах, че бях оставил Бингли да води разговора, а аз практически не подхванах с нищо въпроса, по който бях отишъл. Едва ли бих могъл да допринеса по-малко в нашия разговор дори и да бях глухата змия, която споменах по-рано.
Старата родственица стана от шезлонга, на който се беше изтегнала. Беше много ядосана. След време, разбира се, тя щеше да преодолее мъката и отново да заобича своя Бъртрам, но засега не можеше да се пребори с нея и лелинската й обич бе достигнала точката на замръзване. Тя каза мрачно:
— Ще трябва да го направя сама.
— Искаш да се срещнеш с Бингли?
— Ще се срещна с Бингли и ще говоря с Бингли, и ако е необходимо, ще стисна Бингли за врата и ще го раздрусам…
— Като плъх?
— Да, като плъх — каза тя с мрачната увереност на жена, която е хващала плъхове за врата и ги е раздрусвала още когато е била малко момиче. — Трепери „Ормънд“ номер пет, аз идвам.
Показателно за това доколко развоя на събитията беше повлиял на умствените ми процеси, е, че чак десет минути след като старата беше излязла, в съзнанието ми изплува мисълта за Бастабъл, а трябваше да я предупредя за него. Този ревностен служител на Рупърт Бингли беше инструктиран да се погрижи никакъв посетител да не бъде допускан в къщата и не виждах причина той да не се справи със задачата си, когато старата родственица се появи. Знам, че не би използвал физическа сила — наистина при жена с нейната физика това не би било благоразумно, но би могъл да си свърши работата само за минутка, като не я покани да влезе, осигурявайки по този начин нейното, както би го определила мама Маккоркадейл, конфузно оттегляне. Вече си я представях как се завръща, да речем след четвърт час, разярена от поражението си.
Оказах се прав. Двайсетина минути по-късно, докато четях Рекс Стаут, който тя използваше за направляван снаряд, отвън се чу запъхтяно дишане и малко след това се появи самата тя, крачейки с отмерената стъпка на светец около катедралата „Свети Павел“. Дори и не толкова тренирано око като моето би констатирало, че е имала Бастабълов проблем.