Може би щеше да е по-тактично, ако си бях замълчал, но в такива случаи човек винаги чувства, че трябва да каже нещо.
— Как мина? — попитах.
Тя се отпусна на шезлонга, едва сдържайки гнева си. Удари с юмрук по една възглавничка, очевидно й се искаше това да е Бастабъл. Той наистина беше от тези хора, които молят, даже си го просят да се държиш с тях по този начин.
— Не — каза тя, — не можах да вляза.
— Защо? — попитах невинно, все едно не знаех.
— Някакъв иконом-здравеняк ми затръшна вратата под носа.
— Много лошо.
— А аз не успях да си сложа крака и да му попреча.
— Необходимо е да си много бърз в такива случаи. Изисква се най-прецизно изчисляване на момента. Странно е, че аз бях допуснат. Предполагам, моята изисканост е наклонила везните. А ти какво направи?
— Тръгнах си. Какво друго да направя?
— Нищо. Разбирам колко трудно е било.
— Най-влудяващото нещо в цялата работа е, че бях решила да изкрънкам малко пари от Л. П. Рънкъл днес следобед. Чувствах, че днес е най-подходящия момент. Но ако нямам късмет, както е тръгнало, може би ще е по-добре да го отложа.
— Желязото е горещо, а ти няма да ковеш?
— Може би не е достатъчно горещо.
— Е, твоя воля. Знаеш ли, посланикът, който може да проведе успешно преговорите с Бингли, е Джийвс? На него трябваше да възложим задачата. Там, където аз онемявам в присъствието на Бингли, а теб дори не те пускат да влезеш, още преди да си казала „хей“, двамата ще си бъбрят като стари дружки. А Джийвс има и допълнително преимущество. Бингли очевидно е приятелски настроен към него. Нарича го сироп против кашлица.
— Какъв, за бога, сироп против кашлица?
— Не знам. Но изглежда е нещо, което Бингли обожава. Когато го нарече така, в гласа му усетих неподправена нотка на ентусиазъм. Ти каза ли на Джийвс, че Бингли е свил книгата?
— Да, казах му.
— Как го прие?
— Сам знаеш как Джийвс приема нещата. Повдигна едната вежда и каза, че е поразен.
— Силни думи от негова страна. Обикновено се спира на „Много обезпокоително.“
— Интересно — замисли се старата прародителка, — шофирайки насам ми се стори, че видях Джийвс да излиза от къщата на Бингли. Помислих си, че съм се припознала.
— Той трябва да е бил. Първото нещо, което би направил, за да те спаси от позора, свързан с книгата, би било да се срещне с Бингли. Дали не се е върнал вече?
— Едва ли. Аз бях с кола, а той пеша.
— Ще позвъня за Сепингс и ще го попитам. О, Сепингс — обърнах се към камериера, когато се появи, — Джийвс в къщата ли е?
— Не, сър. Излезе и не се е върнал още.
— Когато се върне, му кажи, че искам да го видя.
— Много добре, сър.
Мислех си да го попитам дали Джийвс е имал вид на човек, запътил се към улица „Ормънд“ номер пет, когато е излизал, но реших, че това доста ще го затрудни и затова се отказах. Той се оттегли, а ние останахме да си приказваме за Джийвс. След това, като разбрахме, че така няма да стигнем доникъде и че няма да измислим нищо конструктивно до неговото завръщане, отново подхванахме темата Л. П. Рънкъл. Всъщност старата родственица я подхвана, а аз й зададох въпроса, който исках по-рано да й задам.
— Казваш, че си решила точно днес да се обърнеш към него. Защо?
— Заради начина, по който се нахвърли върху обяда и коментарите му след това. Лиричен е най-точната дума и в това няма нищо изненадващо. Анатол бе надминал себе си.
— Supreme de Foie Gras au Champagne?
— И Neige aux Perles des Alpes.
Като си представих колко вкусно ще да е било, изпуснах една тиха въздишка. Боклукът, с който бях оскърбил Устъровия стомах в кръчмата, беше от извънредно смъртоносен вид. По принцип тези провинциални кръчми са съвсем прилични, що се отнася до пиячката, но аз имах нещастието да попадна на една, стопанисвана от клана Борджии. Докато бях там, ми мина през ума, че ако Бингли беше завел чичо си на обяд на това място, щеше да си спести всички проблеми и разноски по набавянето на тази малко известна азиатска отрова. Смятах да споделя това с прародителката и да предизвикам съчувствието й, но в този момент вратата се отвори и влезе Джийвс.