— Искали сте да ме видите, сър.
Мекото му прокашляне, предхождащо гореспоменатата реплика, звучеше все едно някоя много стара овца си прочиства гърлото на някой мъглив планински връх.
— Влез, Джийвс — изблея скъпата ми родственица.
На по-радушен прием не би се радвал дори да беше Блудния син, чиято история трябваше да назубря, преди да спечеля онази награда за Познаване на Светото писание. От радост щяхме да извикаме до небесата, ако имаше такива в гостната.
— Да, влез, Джийвс, влез — извиках и аз. — Очаквахме те с… как се казваше?
— Затаен дъх — подсказа роднината.
— Точно така. Със затаен дъх и…
— Опънати до скъсване нерви. Да не споменавам опънатите мускули и изгризаните нокти. Кажи ми, Джийвс, ти ли беше този, дето видях да излиза от „Ормънд“ номер пет преди около час?
— Да, госпожо.
— Бил си у Бингли?
— Да, госпожо.
— За книгата?
— Да, госпожо.
— Каза ли му, че трябва да я върне?
— Не, госпожо.
— Тогава, защо, по дяволите, си ходил при него?
— За да взема книгата, госпожо.
— Но ти ми каза… че не си му казал…
— Не беше необходимо да обсъждам въпроса, госпожо. Още не бе дошъл в съзнание. Ако позволите, ще обясня. При пристигането ми в дома му той ми предложи питие и аз приех. След това наля и на себе си и започнахме да си бъбрим за това-онова. По някое време успях да отклоня вниманието му за момент и докато се беше отплеснал на някъде, аз използвах възможността да изсипя в питието му едно химическо вещество, което има свойството да прави хората временно безчувствени. По този начин имах предостатъчно време да претърся стаята му. Предполагах, че държи книгата там и не сгреших. Беше в най-долното чекмедже на бюрото му. Взех я и си отидох.
Онемях. Това най-ново разкритие за способностите и начините му да се справя с трудни положения направо ме порази. За сметка на това старата родственица нададе такъв вой, че сигурно грохотът му е отекнал във всички ловни полета, карайки ловците от семействата Пичли и Куорн да подскачат на седлата си като зърната на пържен боб по мексикански.
— Значи си му забъркал едно коктейлче, а?
— Мисля, че точно така му казват на жаргон, госпожо.
— Винаги ли носиш съставките със себе си?
— Много рядко излизам не запасен, госпожо.
— Човек не знае кога може да потрябват, нали?
— Точно така, госпожо. Възможност за използването им може да възникне по всяко време.
— Е, мога само да ти благодаря. Ти изтръгна победата от зъбите на поражението.
— Много мило от ваша страна да кажете тези думи, госпожо.
— Много съм ти задължена, Джийвс.
— Няма защо, госпожо.
Очаквах в този момент старата прародителка да се обърне към мен и да отбележи, че аз не съм се сетил да забъркам коктейлче на Бингли. Знаете, че е лели на глава не се излиза, така че нямаше никакъв смисъл да се оправдавам, че не разполагам със съставките. Но така или иначе, веселото й настроение я спря от по-нататъшни нападки. Връщайки се на темата за Л. П. Рънкъл, тя каза, че явно днес късметът й работи и въпреки всичко тази вечер ще го притисне.
— Отивам да го намеря още сега — извика тя — и твърдо съм убедена, че ще си посвиря на него като на струнен инструмент. Направи път, млади Бърти, или ще те стъпча в праха. Йо-хо-хо! — добави тя, припомняйки си жаргона от старите ловни дни. — Дръж! Ще избяга! Гони!
Или нещо подобно.
Глава 12
При излизането си, по моя преценка със сто километра в час, прародителката остави напрегната тишина, характерна за сезона на ураганите в Америка, когато ревящият вятър, след като те е разтърсил чак до кътните зъби, отминава на запад, за да се забавлява с други граждани на страната. При такава тишина човек се чувства някак замаян. Погледнах към Джийвс и видях, че е спокоен и равнодушен като стрида, сервирана с черупката. Сигурно от най-ранно детство е свикнал да наблюдава лели, които с вой изхвърчат като куршум от стаите.
— Чу ли какво каза тя, Джийвс?
— „Йо-хо-хо“, сър, ако не греша. Струва ми се, че госпожата добави също и „Дръж! Ще избяга! Гони!“
— Предполагам, че някои екземпляри от семействата Куорн и Пичли постоянно си служат с такива изрази.
— И на мен така ми се струва, сър. Така насъскват хрътките да подновят гонитбата. Разбира се, това трябва да е доста мъчително за лисиците.
— Не бих искал да съм лисица. А ти, Джийвс?