— Няма защо. Заслужил си го.
Хвърлих поглед към старата родственица. Всеки знае колко трудно е да накараш леля си да размисли, ако си е наумила това или онова, но веднага забелязах, че Джийвс беше успял. Не бях и очаквал, че ще бъде доволна, а тя и не беше, но си личеше, че е приела това, което понякога се нарича неизбежното. Бих я описал като човек, който няма какво да каже, ако в този момент не беше казала нещо, и то такова, че бе подходящо единствено за ушите на закоравели ловджии и съвсем неприемливо за смесена компания. Спомням си, че беше нещо, което би могла да каже някой път на Споуд, но по телефона.
— Мисля, че си прав, Джийвс — каза тя унило, въпреки че се държеше храбро. — Преди идеята ми изглеждаше чудесна, но съм съгласна с теб, че не е непробиваема, както си мислех. Толкова често се случва така с най-въжделените мечти на хората… Най-…
— … хитро скроените планове могат да пропаднат — подсказах й аз. — Справка — поетът Бърнс. Винаги съм се чудел защо шотландците казват „да пропаднат“. Бях те попитал веднъж, Джийвс, ако си спомняш, и ти ми каза, че не са споделяли с теб. Та, какво казваше, лельо?
— Исках да кажа…
— Или пък…
— Исках да кажа…
— Или пък „хитро скроени“, вместо…
— Исках да кажа — извиси глас любящата ме родственица, след като ме замери с книгата, за късмет по-неточно от предишния път, — че нищо не може да се направи, освен да върна нещото в стаята на Рънкъл, отдето го взех.
„Откъдето го взех“ щеше да звучи по-добре, но се намесих не за да коментирам стила й на изразяване. Мислех си, че ако й позволим да върне това нещо обратно, на път за стаята на Рънкъл тя може да размисли и да задържи плячката. Аргументите на Джийвс бяха убедителни до немай-къде, но човек не може да бъде сигурен, че ефектът и на най-убедителните аргументи няма да се изпари, особено при лели, които не различават правилно от неправилно и може да стане така, щото да реши, че ако задържи купичката сред сувенирите си, това може да бъде някаква компенсация за пропадналите й планове. „Винаги ми е толкова трудно да избирам подарък за рождения ден на Том.“ — би могла да си помисли. — „Ето едно подходящо нещице.“
— Аз ще я върна — казах. — Освен ако не желаеш ти, Джийвс?
— Не, благодаря, сър.
— Ще ти отнеме само една минута.
— Не, благодаря, сър.
— В такъв случай, свободен си, Джийвс. Много съм ти задължен за съдията Даниил.
— Удоволствието е мое, сър.
— Много поздрави на чичо Чарли.
— Непременно, сър.
Щом вратата се затвори след него, започнах да подготвям стратегията си и се обърнах за помощ към кръвната ми роднина. Тя ми обясни, че стаята на Рънкъл е така наречената Синя стая и купичката трябва да се постави в най-горното ляво чекмедже на шкафа, откъдето я беше задигнала. Попитах я дали е сигурна, че той е още в хамака и тя ми каза, че така би трябвало да е, защото след нейното оттегляне той сигурно е заспал отново. Намерих това за правдоподобно, имайки предвид колко си приличаха с котарака Огъстъс. С това заболяване, травматична симплегия, будното състояние е нещо много краткотрайно. Спомням си как веднъж Огъстъс потъна в сладък сън, само петнайсет секунди след като на главата му беше паднала пазарска чанта, пълна с консерви котешка храна. Тогава последва една нищо и никаква сподавена псувня и веднага след това той се върна отново в страната на сънищата.
Изкачвайки се по стълбите, се чудех как така са могли да дадат Синята стая на Л. П. Рънкъл, тъй като тя беше пазена само за най-почетните гости. Беше най-голямата и най-луксозна от стаите, определени за несемейни. Веднъж бях споменал на старата ми плът и кръв да ме настани там, но тя само каза: „Теб?“ и разговорът продължи на други теми. Да настаниш там Рънкъл, когато в къщата ти гостува Седми граф, означаваше, че старата е решила да обърне наопаки целия свят само и само да го умилостиви. Каква ирония — да се провали толкова прецизно изработения план. Това още веднъж показва, че Бърнс знае какво говори. Общо взето на тези поети може да се разчита при точното формулиране на нещата от живота, та да си заслужат пурата или кокосовото мляко… по техен избор.
Старите сладури добре си спомнят, въпреки че на новодошлите трябва да разясним, че не за първи път влизах в Синята стая с тайно поръчение. Предишното ми посещение, старите сладури със сигурност не са забравили, завърши катастрофално. Бях попаднал в небрано лозе, защото госпожа Хоумър Крийм, известната авторка на романи с напрегнат сюжет, ме беше спипала да лежа на пода, окичен с един стол на врата. Не беше лесно да й обясня защо. Без съмнение поради тази причина в настоящия случай аз пристъпих към вратата с чувства, подобни на тези, които изпитвах едно време, когато пристъпвах към вратата на Магистъра по изкуствата Арнолд Абни след сутрешна молитва. Като че ли някакъв глас ми нашепваше, че зад тази врата се крие нещо, което няма да ми донесе добро.