Кой знае защо, но гласът се оказа съвършено прав — информацията му беше вярна, явно от първа ръка. Това, което погледът ми срещна, щом влязох вътре, беше Л. П. Рънкъл спящ в леглото. С присъщата ми бързина предугадих какво трябва да се е случило. След като е бил настанен от старата родственица в тази тиха стая, трябва да е стигнал до заключението, че хамак навън, в средата на поляната, достъпен от всички посоки, не е място за човек, който желае покой и уединение, а тези неща може да постигне само в стаята си. Та точно там беше и отишъл и ето го на — Voila tout, както би казал някой, ако си е дал труда да понаучи малко френски.
При вида на тази спяща красавица се постреснах, разбира се, и сърцето ми подскочи чак до зъбите, но само за момент бях неадекватен на това, което Джийвс нарича интелектуален стрес на ситуацията. В кръговете, където се подвизавам, всеобщо е мнението, че Бъртрам Устър може понякога да е паднал, но никога победен. И всеки ще се обзаложи, че ако му се даде време да си събере мислите и да усмири световъртежа, той ще се изправи и ще премине моста от падението до възхода, както беше казал поетът. Този случай беше същият. Разбира се че предпочитах да оперирам в стая, лишена от присъствието на Л. П. Рънкъл, но съобразих, че докато спи, нищо не ми пречи да продължа. Изискваше се само всичко, което върша, да бъде при абсолютна тишина. И точно по този начин действах — повече като призрак или дух, отколкото като привилегирован член на Клуба на търтеите, когато изведнъж въздухът се раздра, както има една дума, от остър писък, като на пума или бял леопард, когато си наранят крака на някой остър камък. Усетих, че се бях спънал в котарака Огъстъс, който беше продължил да ме следва, според мен, все още под погрешното впечатление, че нося със себе си пушени херинги и всеки момент ще започна да ги ръся.
При нормални обстоятелства бих побързал с извиненията и щях да се опитам чрез почесване зад ухото да намажа с мехлем наранените му чувства, но в този момент Л. П. Рънкъл се изправи, каза: „Ай-ай-ай“, разтърка очите си и ми хвърли един пълен с неприязън поглед, в който се четеше въпроса „Какво, по дяволите, правиш в моята стая?“
Не беше лесно да се отговори на такъв въпрос. Нищо в нашите взаимоотношения, още от момента, в който се срещнахме за първи път, не можеше да послужи за повод да вляза и да му пооправя възглавницата например, или да го попитам дали желае нещо разхладително и затова не използвах тези обяснения. Мислех си колко права беше старата прародителка като ми каза, че ако неочаквано го събудиш, Л. П. Рънкъл ще се разлюти много. Цялото му държане беше на човек, който мрази човешкия род като цяло, но е особено алергичен към един от семейство Устърови. Дори и Споуд не би могъл да изрази неприязънта си по-добре.
Реших да опитам какво ще излезе, ако пробвам с любезност. Това беше подействало добре в случая с Джинджър, а и никъде не е писано, че няма да помогне и в тази ситуация.
— Съжалявам — казах аз с омайна усмивка. — Страхувам се, че ви събудих.
— Да, така е. И престанете да ми се хилите като малоумна маймуна.
— Дадено — казах и мигновено изтрих омайната си усмивка. Това беше най-лесната работа. — Не се учудвам, че сте толкова раздразнен. Но, уверявам ви, аз заслужавам повече съжаление, отколкото порицание. Спънах се по невнимание в котарака.
Тревога покри лицето му. Трябваше й доста време, но накрая успя да го обхване цялото.
— Калпака? — потрепери той, от което разбрах, че се притеснява за благосъстоянието на панаменото си шапкоподобно покривало за глава с розова панделка.
Без да губя много време го успокоих:
— Не калпака, а котарака.
— Какъв котарак?
— О, не се ли познавате? Името му е Огъстъс, въпреки че за по-кратко го наричам Гъс. Приятели сме с него още откакто беше малко котенце. Трябва да е вървял подире ми, когато влязох тук.
Голяма издънка беше да изтърся такова нещо, защото това ни върна към първоначалната тема.
— Защо, по дяволите, си дошъл тук?
Човек, непритежаващ хладнокръвието на Бъртрам Устър, щеше да се смути, а няма да крия, че аз също се смутих за няколко секунди. Но докато пристъпях от крак на крак и кършех пръсти, погледът ми попадна на фотоапарата му, поставен на близката масичка и получих едно от тези вдъхновения, които рядко идват. Може би Шекспир, Бърнс или дори Оливър Уендъл Холмс са ги имали цял живот, но при мен не идваха толкова често. Всъщност това беше първото посещение на музата от няколко седмици насам.