— Леля Далия ме изпрати да ви помоля да направите няколко снимки на нея и на къщата, нали разбирате, за да си ги гледа през дългите зимни вечери. Знаете колко дълги са зимните вечери в днешно време.
В момента, в който изрекох това, започнах да се съмнявам дали вдъхновението ми е било толкова добро, колкото предполагах. Имам предвид, че този човек съвсем наскоро беше имал разговор със старата дама, който за разлика от тези между държавни ръководители, не бе протекъл в атмосфера на приятелство и добросъседство и можеше да му се стори странно, че скоро след края му тя желае да бъде снимана. Но всичко мина както трябва. Без съмнение, той бе приел нейната молба като нещо от сорта на маслиненото клонче, както се казва. Както и да е, тъпунгерът му с тъпунгер се оживи извънредно и изяви ентусиазирано желание.
— Слизам веднага — каза той. — Кажете й, че веднага слизам.
След като скрих купичката в моята стая и заключих вратата, аз се върнах при старата роднина и я заварих с Джийвс. Все едно товар й падна от гърба, щом ме видя.
— О, ето те и тебе, скъпи Бърти. Слава на Бога, че не си ходил в стаята на Рънкъл. Джийвс ми каза, че Сепингс е срещнал Рънкъл по стълбите и оня го е помолил за чаша чай след половин час в стаята си. Бил казал, че ще си ляга. Можеше да попаднеш право в ръцете му.
Засмях се глухо и безрадостно.
— Джийвс е закъснял с предупреждението, стара родственице. Аз наистина му паднах право в ръцете.
— Искаш да кажеш, че е бил там?
— И още как.
— И какво направи?
— Казах му, че си ме пратила да го помоля да дойде и да направи няколко снимки.
— Съобразителен си.
— Мозъкът ми е истински бръснач.
— И той повярва ли?
— Така изглежда. Каза, че слиза веднага.
— Е, проклета да съм, ако се усмихна.
Не мога да кажа дали щях да започна да я разубеждавам да смекчи малко твърдото си решение и да покаже поне малка част от предните си зъби, когато Рънкъл щракне с фотоапарата, защото в този момент мислите ми поеха в друга посока. Неочаквано един въпрос изникна пред мен. „Защо толкова се бави този Рънкъл?“, питах се аз. Беше казал, че слиза веднага, но мина доста време, а от него ни следа. Тъкмо си мислех, че в топъл следобед като този човек с неговата фигура трябва да е получил сериозен пристъп, когато по стълбите се чу топуркане и ето го и Рънкъл сред нас.
Господи! Това, което се изправи пред нас, бе един много по-различен Л. П. Рънкъл от човека, който обеща веднага да слезе долу. Тогава той беше лъчезарен и сияещ, като фотограф-аматьор, на когото не само се бе удала възможност да досажда на хората със снимките си, ами отгоре на това бе и помолен да досажда — нещо, което рядко се случва на аматьор. Сега беше студен и твърд като дълго варено яйце за излет, а към мен гледаше с такава ненавист, че всеки нормален човек би помислил, че съм му стъпкал панамената шапка.
— Госпожа Травърс!
Гласът му се извиси като на зарзаватчия, който иска да привлече купувачите към червените си портокали и брюкселското зеле. Забелязах как прародителката ми се наежи и разбрах, че ще влезе в ролята си на истинска гранддама. Тази моя роднина, колкото и мила и дружелюбна да беше в приятелски кръг, ако обстоятелствата го изискваха, на мига се превръщаше в копие на някоя графиня от старата школа, способна да накара по-нисшестоящите да се почувстват като едно мръсно и ненужно петно. А най-забележителното е, че не използваше лорнет — успяваше да постигне непостижимото само със силата на човешкото око. Мисля, че по нейно време момичетата са учили този трик в края на обучението си в училище.
— Ще бъдете ли така добър да не ми мучите по този начин, господин Рънкъл? Не съм глуха. Какво се е случило?
Аристократичната студенина в тона й предизвика хладна тръпка по гърба ми, но в лицето на Л. П. Рънкъл тя имаше корав противник. Той се извини за мученето, но някак набързо и без истинско разкаяние. След това продължи по въпроса какво се е случило и се опита с неимоверни усилия да говори сдържано. Не точно като гълъбче, но все пак спокойно.
— Спомняте ли си, госпожа Травърс, една сребърна купичка, която ви показах при пристигането си?