— Да.
— Много ценна.
— Така казахте.
— Държах я в лявото най-горно чекмедже на шкафа в стаята си. Не ми е минавало и през ум, че е необходимо да я крия. Честността на всеки, живеещ под този покрив, приемах безусловно.
— Естествено.
— Дори когато научих, че господин Устър също е гост в дома ви, аз не взех никакви мерки. Фатална грешка. Той я е откраднал.
Предполагам, че изисква големи усилия да се държиш като гранддама за по-дълго време, тъй като това включва напрягане на лицевите мускули и гръбначния стълб, защото при тези думи старата родственица реши, че достатъчно се е правила на гранддама и се върна към старите дни, когато ходеше на лов със семействата Куорн и Пичли.
— Не ставайте кръгъл глупак, Рънкъл. Говорите безсмислици. Бърти дори не би си помислил да направи такова нещо. Нали, Бърти?
— Никога, дори и да живея един милион години.
— Този човек е истинско магаре.
— Даже глупаво магаре.
— Защото спи по цял ден.
— Оттам идва всичко това.
— Размътва мозъка.
— Така трябва да е. Също като при Гъс, котарака. Обичам го като брат, но след толкова години непрестанно спане, интелигентността му е сведена до тази на министър от правителството.
— Надявам се, че Рънкъл не те е ядосал с нелепите си обвинения?
— Не, не, стара прародителко. Не съм ядосан, само съм много, много огорчен.
Сигурно сте си помислили, че всичко това е сразило Рънкъл и той се е смалил до бледа сянка на това, което е бил. Нищо подобно! Нито погледът му се замъгли, нито силата на волята угасна.
Тръгвайки към вратата, той се спря, за да добави още няколко думи:
— Не съм съгласен с вас, госпожа Травърс, относно мнението ви за честността на вашия племенник. Предпочитам да вярвам на лорд Сидкъп, който ме увери, че господин Устър краде без изключение всичко, което не е добре заковано за пода. Само благодарение на провидението, каза ми лорд Сидкъп, при първата им среща за малко именно Устър да отмъкне чадър, принадлежащ на господин Уоткин Басет и от онзи момент насам, може да се каже, господин Устър е ставал все по-изпечен крадец. Чадъри, сметаниери, кехлибарени статуетки, фотоапарати, всичко това е като вода във воденицата му. За нещастие спях, когато той се е промъкнал в стаята ми и е разполагал с колкото си време иска, докато се събудя, за да извърши пъкленото си дело. Едва няколко минути, след като се беше изнизал, на мен ми хрумна да погледна в лявото най-горно чекмедже на шкафа. Подозренията ми се потвърдиха. Чекмеджето беше празно. А вероломният крадец — изчезнал с плячката. Но аз съм човек на действието. Изпратих иконома ви до полицейския участък да доведе полицай, който ще претърси стаята на господин Устър. А докато той пристигне, аз предлагам да останем навън, за да сме сигурни, че крадецът няма да отиде там и да се опита да скрие вещественото доказателство.
Като изрече всичко това и то с най-противен глас, Л. П. Рънкъл се обърна и остави в нашето полезрение само онова си място, дето е южно от гърба, а старата родственица със забележително красноречие се спря на темата за тлъстия мърляч със съмнителен произход, който имал безмерната наглост да изпрати някъде собствения й иконом. Аз също бях обезпокоен от заключителната част на речта му.
— Не ми харесва това — обърнах се към Джийвс, който през цялото това време беше стоял наблизо и се беше въплътил убедително в ролята на някой, който не е тук.
— Сър?
— Ако ченгето претърси стаята ми, аз пропадам.
— Не се вълнувайте, сър. Полицейски служител няма право да влиза в частна собственост без разрешение, нито пък правилникът му разрешава да настоява собственикът на тази частна собственост да му позволи това.
— Сигурен ли си в това?
— Да, сър.
Е, това беше някаква утеха, но ще излъжа любимите си читатели, ако кажа, че Бъртрам Устър беше в обичайното си безгрижно настроение. Твърде много неща се бяха случили, за да бъда отново веселия светски мъж, любимец на всички.
Ако възнамерявах да изясня различните ситуации, от които ми се вдигаше кръвното и да махна тъмните кръгове, които започваха да се появяват под очите ми, непременно трябваше да събера мислите си.
— Джийвс — казах аз, извеждайки го от стаята. — Трябва да си подредя мислите.
— Разбира се, сър, щом желаете.
— Но в същото време изобщо не съм в състояние да направя това тук, където проблемите изскачат отвсякъде. Можеш ли да измислиш някой добър претекст, под който да мога да отскоча до Лондон за една нощ. Това, от което се нуждая, е да остана за няколко часа сам в спокойната обстановка на апартамента. Трябва да се концентрирам, да се концентрирам!