— Някой си господин Бингли иска да ви види, сър.
— А, да, очаквах го.
Той изскочи навън и едва беше престанал да замърсява въздуха, когато нахълта старата прародителка.
Беше удивително подобие на котка върху нагорещени тухли. Задъхваше се и възбуденото й лице беше добило бледоморавия цвят, характерен за нея, когато не е много спокойна.
— Бърти — избоботи тя. — Когато замина вчера, да не си оставил вратата на стаята си отключена?
— Разбира се, че не.
— Джийвс казва, че сега е отворена.
— Не може да бъде.
— Може. Той мисли, че Рънкъл или някой негов човек я е отворил с шперц. Не викай така, мътните да те вземат.
Можеше да кажа нещо от рода на „какво да правя сега“, когато всичко ми стана ясно. Но толкова бях обсебен от това всичко, което ми бе станало ясно, че не ми се отклоняваше в спорове по въпроса за гласа ми. Ужасната истина ме беше праснала точно между очите, все едно беше яйце или картоф, хвърлен от някой избирател от Маркет Снодсбъри.
— Бингли! — възкликнах.
— И не ми опявай.
— Не опявам, а възкликнах „Бингли!“ или извиках „Бингли!“, ако ти харесва повече. Помниш ли Бингли, дето открадна клубната книга, оня тип, дето щеше да го хванеш за гръцмуля и да го разтърсиш като плъх? Стара родственице, загазили сме здраво, няма никакво съмнение. Бингли е човекът на Рънкъл, за който спомена. Джийвс ми каза, че е наминал днес следобед да пийнат по чаша чай. Какво по-просто от това за него, след чая да се качи и да претърси стаята ми? Той е работил при Рънкъл и съвсем естествено е Рънкъл да се обърне към него за съучастие в пъкленото си дело. Не се учудвам, че си развълнувана — добавих аз, тъй като беше вдигнала вой до небесата с една от онези пронизителни едносрични думи, които толкова често са й били на устата в годините със семейство Куорн и Пичли. — И ще ти кажа още нещо, което ще разсее и последните ти съмнения, ако изобщо имаш такива. Той току-що пак дойде, а Рънкъл отиде да разговаря с него. За какво мислиш, че ще си говорят? Имаш право да познаеш до три пъти.
И Куорн, и Пичли възпитават добре дъщерите си. Тя не припадна, както много лели на нейно място биха направили, само повтори едносричните думи с малко по-нисък тон, някак си замислено, като някой аристократ по време на Френската революция при информирането му, че гилотината го чака.
— Загазихме — промълви тя същите думи, които би изрекъл един аристократ, само че на френски, разбира се. — Трябва да кажа, че аз съм взела купичката.
— Не, не, не бива да правиш това!
— Няма да позволя да отидеш в пандиза.
— Нямам нищо против.
— Но аз имам. Може да си имам кусури…
— Не, не.
— Да, да. Знам, че има недостатъци в характера ми, които е трябвало да бъдат отстранени още в училищна възраст, но няма да позволя моят племенник да лежи в затвора за кражба на купичка, която самата аз съм откраднала. Край.
Разбрах какво има предвид. Благородството задължава и така нататък. Правеше й чест. Но аз имах мощен аргумент и й го представих без да се помайвам.
— Почакай малко, стара прародителко. Тази работа има още една страна. Ако се… Как беше?… Ако се разтръби наляво и надясно, че аз съм само един чист и неопетнен като първи сняг наблюдател, годежът ми с Флорънс ще бъде отново в сила.
— Твоят какво? С кой? — Трябваше да каже „С кого?“, ама карай да върви. — Да не искаш да кажеш, че ти и Флорънс…
— Тя ми направи предложение преди десет минути и аз трябваше да приема, защото човек или е кавалер, или не е, а след това Рънкъл се намеси и изтъкна неудобството да се омъжиш за някой, който в най-скоро време ще шие пощенски чували в затвора Уърмуд Скрабс и тя оттегли предложението си.
Моята стара плът и кръв изглеждаше стъписана, сякаш бе попаднала на нещо непонятно в кръстословицата на „Обзървър“.
— Какво е това нещо у теб, дето така привлича момичетата? Първо Маделин Басет, сега Флорънс и дузина други преди това. Сигурно си магнетична личност.
— Сигурно това е обяснението — съгласих се аз. — Както и да е. Та ето какво, само някой да подшушне, че няма и петънце върху личността ми и аз съм безнадеждно вътре. Епископът ще бъде уведомен, помощният клир и шаферките свикани, органистът ще започне да репетира „Гласът, който се носеше из рая“, а смачканата фигура с клюмнала глава пред олтара ще бъде Бъртрам Уилбърфорс Устър. Умолявам те, стара кръвна родственице, да си мълчиш и законът да свърши своето. Ако мога да избирам между доживотна присъда с Флорънс и ушиването на някой и друг пощенски чувал, дай ми по-скоро чувалите.