Облак премина през лицето му, в което, трябваше да спомена по-рано, си струваше човек да се вгледа: ясни очи, бузи със загар, твърда брадичка, червеникавокестенява коса, правилен нос. А фигурата му също си я биваше — беше мускулест и добре сложен. Всъщност общият му вид приличаше на този, олицетворяван от Езмънд Хадок — скуайърът от Девърил Хол, където чичото на Джийвс Чарли Силвърсмит си изкарваше хляба, т.е. заплатата. Същото поетично изражение, като че ли всеки момент ще римува юни със струни. Но заедно с това (точно като Езмънд) създаваше впечатление, че ако иска, може да повали бик само с един удар. Не знам дали наистина го е правил някога, защото човек толкова рядко среща бикове, но през студентските си години той поваляше наляво и надясно кого ли не, представяйки университета на боксовия ринг в тежката категория в продължение на три години. Така че може и да е имало бикове сред жертвите му.
— Това е истински ад! — каза той със замъглени очи, припомняйки си кошмарното преживяване. — Трябваше да седя в една стая, където не можеше да се диша, защото беше претъпкана като Черната дупка в Калкута и да слушам приветствия за добре дошъл до среднощ. А след това трябваше да произнасям речи.
— Добре, а сега защо не си там да произнасяш речи? Да не са ти дали един ден отпуск?
— Дойдох да си потърся секретарка.
— Не може да си отишъл там без секретарка!
— Имах наистина една, но годеницата ми я уволни. Нещо не се разбираха.
Устните ми доста се бяха присвили, след като ми каза за годеницата си и за коктейлите, но сега ги свих още повече. Колкото повече слушах за това момиче, толкова по-малко исках да знам за нея. Мислех си колко добре биха се спогодили с Флорънс Крей, ако можеха да се срещнат. Искам да кажа, че бяха сродни души, а именно — според прецизното определение на една моя позната прислужница — надменни скандалджийки. Не го казах, разбира се. Има момент, в който можеш да наречеш някого надменна скандалджийка и момент, в който не можеш. Можеше да го обидя, ако критикувам момичето, което обича, а човек не иска да обиди един бивш боксьор от отбора на Оксфордския университет.
— Имаш ли някого предвид? — попитах аз. — Или отиваш в кофата за секретарки и взимаш която ти предложат?
— Надявам се да се свържа с една американка, с която се запознах преди да дойда в Лондон. Бяхме наели един апартамент с Боко Фитълуърт, когато той пишеше някакъв роман, а тя идваше всеки ден да работят заедно. Боко й диктуваше нещата си и каза, че тя е върхът като секретарка. Имам й адреса, но не знам дали е още тук. Ще намина след обяда. Казва се Магнолия Гленденън.
— Не може да бъде!
— Защо?
— Никой не би носил име като Магнолия.
— Може, ако е от Южна Каролина като нея. В южните щати на Америка не можеш да хвърлиш тухла без да удариш някоя Магнолия. Аз обаче ти говорех за тази работа с моето кандидатиране за Парламента. Първо трябва да получиш номинация и да те одобрят.
— Как успя?
— Годеницата ми го уреди. Познава един от правителството и той задвижил нещата. Някой си Филмър.
— Да не е А. Б. Филмър?
— Точно той. Приятел ли ти е?
— Не бих казал точно приятел. Запознах се с него бегло, докато бягахме по покрива на една беседка, преследвани от един ядосан лебед. Това ни сближи много за момента, но не станахме кой знае колко гъсти.
— Къде се случи това?
— На едно островче в езерото в Стийпъл Бъмпли, в имението на леля Агата. След като живееш в Стийпъл Бъмпли, сигурно го знаеш.
Той ме погледна с диво подозрение, точно както онези войници, за които Джийвс ми беше разказал, че се гледали на един връх някога си.
— Лейди Уорпълсдън твоя леля ли е?
— И още как!
— Никога не ми е споменавала.
— И не би. По-скоро би го пазила в тайна.
— Тогава, Боже опази, тя трябва да ти е братовчедка?
— Не, леля. Не може и двете едновременно.
— Говоря за Флорънс. Флорънс Крей, моята годеница.
Това беше удар, няма да крия, и ако не бях седнал, сигурно щях да се изтърколя. И все пак не би трябвало да ме учудва, Флорънс е от онези момичета, които винаги се сгодяват за някой. Първо за Стилтън Чийзрайт, след това за мен и накрая за Пърси Гориндж, който тогава поставяше на сцена нейния роман „Пръски от вълни“. Пиесата, между другото, наскоро беше представена пред публика в театър „Дюкът на Йорк“, веднага бе обявена за провал и я свалиха още на следващата събота. Един критик се беше произнесъл, че може би е гледал пиесата от неизгодно положение, тъй като я е бил гледал при вдигната завеса. Доста се чудех как ли се е отразило това на Флорънс при цялото й високомерие.