— Добър улов! — каза бузестото момче и огледа Шооран. — Защо не се подчиняваш, смрадливецо?
— Имам работа — намръщено отговори Шооран. — Не ми е до игри.
— Чухте ли го този близач на нойт?! — викна бузестото момче. — Работел бил!… Кой ти позволи да стъпиш с мръсните си крака на земята ми?
— Вие ме довлякохте тук — възрази Шооран, но все едно никой не го чу.
Бузестият погледна кожата, по-точно главата на авхая, и каза на един от приятелите си:
— Виж ги само колко си приличат, Сутак! Бе той май си е изкормил гаджето. — И заповяда на Шооран. — Я да я целунеш!
Момчетата се разкикотиха. Някой тикна в лицето на Шооран слузестата муцуна на авхая — очите му вече бяха побелели. Шооран се помъчи да се дръпне, но го държаха здраво и почнаха да търкат беззъбата паст в устата му.
— Не се подчинява! — викна бузестото момче. — Бунтовник! Хвърлете го в далайна!
Глупава заплаха — до далайна имаше дузина по дузина по дузина крачки през мокрия оройхон, но когато го вдигнаха от земята, Шооран забеляза, че двама мъже, които работеха наблизо, бързо си тръгват, и разбра, че нещата отиват на зле. Ако натикаха лицето му в нойта… Дръпна се рязко и се изтръгна от хватката им. Те веднага му преградиха пътя за бягство, но Шооран и не мислеше да бяга. Тези тук ей така, като на шега, нарушаваха всички свещени правила на момчешките игри и сега той искаше да си отмъсти. Хвърли се към бузестия, зашлеви го с всичка сила и веднага се обърна към останалите. За миг те замръзнаха, после стиснаха тоягите си и тръгнаха към него. Лицата им бяха студени, движенията — бавни и Шооран разбра, че няма да има милост. Щяха да го пребият.
— Удряйте! — писна бузестият и в същия миг Шооран взе единственото правилно решение и скочи отгоре му. Бузестият беше по-голям и много по-едър, но се оказа изненадващо слаб, не оказа никаква съпротива и Шооран лесно го повали по корем, сграбчи с лявата си ръка пухкавата му измита коса и дръпна главата му нагоре, а с дясната опря в гърлото му ножа си. Полупрозрачното костено острие лъсна матово.
— Назад! — изръмжа Шооран на останалите. — Иначе ей сега ще го заколя!
— Дръп… нете се… — изхърка бузестият, изкривил очи да види опряното в гърлото му острие.
Момчетата невярващо заотстъпваха.
— Сега ме чуй хубаво — бавно каза Шооран и за по-голяма убедителност пак дръпна бузестия за косата. — Ти си дребен миризлив жирх. Ако пак ми се изпречиш на пътя, ще те напоя с нойт и ще те хвърля в шавара. Ясно ли ти е?
Бузестият кимна, като се мъчеше да не мърда врата си.
— Повтори какво ти казах.
— Аз съм… дребен… миризлив жирх… Ще ме… хвърлиш… в шавара.
— Първо ще пиеш нойт.
— Първо… ще пия… нойт…
— Добре. — Шооран го дръпна да се изправи. — Кажи сега на тия да хвърлят тоягите и да се дръпнат от пътеката.
— Дръп… нете се… — също като преди малко изхърка бузестият.
— И запомнете, плужеци такива, ако решите да ме подгоните, нито един от вас няма да се прибере жив.
Шооран лекичко натисна с пръст и по каналчето, врязано в костта, се плъзна жилото на зогг и увисна на върха на острието с набъбналата си черна капка. Момчетата се отдръпнаха и като един хвърлиха тоягите си на земята. Без да пуска бузестия, Шооран излезе на пътеката, като си взе торбата и кожата на авхая. Част от харваха се изсипа, но той реши да не го събира. Спря за миг, после изрита бузестия в задника — той се преметна през синора и почти затича. Никой не го подгони. Отначало беше намислил да блъсне бузестия от другата страна на пътеката, в мокрото, но в последната секунда му дожаля за хубавите и сигурно много скъпи дрехи.
След малко Шооран скочи от пътеката на своя оройхон и като закриволичи между тесегите, хукна към къщи. Опомни се чак когато до сухата ивица, където живееха, останаха само няколко крачки, и спря. Скри се зад най-близкия тесег, изтръска от кинжала отровното жило, внимателно свали острието и го скри.
Дори майка му не знаеше за страшното му оръжие. Костеното острие му беше подарък. Преди месец ловците бяха извлекли от шавара огромен гвааранз. Бронята на чудовището отиде за подарък на одонта, а церегите взеха острите перки, от които се правеха остриетата. Та точно тогава червенобрадият Мунаг, наскоро назначен за дузинник, свали от ножа си захабеното старо острие и го подхвърли на Шооран. Мунаг всъщност не беше лош човек и често си бъбреше с Шооран и с майка му, когато носеха изсушения харвах, а когато срещнеше момчето на пътеката, викаше високо:
— Здрасти, жирх дребен!
— Здрасти, Йороол-Гуй — отвръщаше му Шооран.
Всички, които ги чуваха, пребледняваха, обаче Мунаг се смееше високо, брадата му се тресеше и устата му заприличваше на тъмна като шавара яма.