Одонтът взе ножа от ръцете на Мунаг, огледа го с отвращение, счупи го и се обърна към Шооран. Вярно, престъпникът беше мъничък, но щеше да порасне и можеше да си намери и истинско оръжие. А след като веднъж бе вдигнал ръка срещу човек с благородна кръв…
— В шавара! — заповяда одонтът.
— Не! — чу Шооран гласа на майка си. — Няма да позволя!
Одонтът я погледна: тя се дърпаше да се освободи от силните ръце на церегите.
Това е майка му — каза Мунаг. — Сушачка е… суши харвах.
— Знам. Какво толкова?
— Нямаме други сушачи, а тя дава по два ямха харвах, за себе си и за сина си, и продава още толкова. Без нея няма да можем да се отчетем пред хазната.
— Че аз не наказвам нея — намръщи се одонтът. — Тя да си живее и да си работи.
— Ако погубим сина й, тя няма да работи. Познавам я добре — тя е луда. Изобщо няма да работи.
Одонтът се замисли. Разбираше, че Мунаг е прав — не току-така казваха, че е по-лесно да пресушиш далайна, отколкото да накараш сушач да работи, ако не иска. А пък без харвах лошо му се пишеше — царственият ван много държеше на артилерията и налагаше строги наказания на одонтите, ако харвахът не беше достатъчно и не пристигаше навреме. Да не говорим, че провинциите с мокри оройхони, където се събира харвахът, и с огнени, където се суши, не бяха много. Така че спокойствието и дори самата длъжност на Хооргон зависеха не толкова от реда в поверените му оройхони, колкото от производството на избухващия прашец. Напоследък този проблем не го беше тревожил, но сега Хооргон разбра, че не бива да заравя за него. И че колкото и да не му се ще, след като няма други сушачи, ще се наложи да изпълни искането на тази луда тайза и да пусне изчадието й.
Хооргон погледна жената по-внимателно. Най-обикновена гнилоядка, мръсна и чорлава. И дори не подозираше колко много зависи от уменията и късмета си. Особено от късмета — вече работеше цяла година и досега нито един взрив. От друга страна, може и да не беше толкова глупава. Пък и лицето й май не беше чак толкова мръсно, а под грубия й жанч се виждаше талх, а в тукашните земи само жените на церегите носеха талх. Одонтът тръсна глава — за миг му се стори, че вижда на шията на гнилоядката бисерна огърлица. Е, не, не можеше да бъде! Всички гнилоядки бяха глупави, мръсни и без съмнение и тази беше точно такава и беше извикала просто от глупост, а не от нещо друго. Той, владетелят на тези земи, господарят на живота и смъртта, щеше да й покаже мястото й.
И одонтът вдигна ръка, призовавайки към тишина.
— Момчето е извършило престъпление, което не може да се остави безнаказано — почна той, — но понеже е още много малко, за него ще отговаря майка му.
И я погледна. Тя като че ли веднага се беше успокоила и по лицето й нямаше и сянка на уплаха. Под жанча пак за миг му се мерна призракът на бисерната огърлица. Е, тази жена явно си знаеше цената, а може би просто не знаеше що е това страх. Да, той непременно трябваше бързо да потърси нови сушачи. Засега обаче… Одонтът въздъхна и довърши присъдата си:
— Наказанието за виновницата е следното: до три дни тя трябва да донесе осем ямха сух харвах.
— Утре почва мягмарът — каза майката на Шооран. — Няма да имам какво да суша.
Ха, гнилоядката най-после май че се притесни!
— Ще ти донесат харвах — злорадо каза Хооргон. И за да затвърди победата си, добави: — Момчето го набийте.
И дойде мягмарът — веселият мягмар, лудешкият мягмар, великият мягмар. Всички — и благородниците, и обикновените хора, и разбойниците дори, го празнуваха по всички оройхони. На този ден старецът Тенгер е свършил делото си и пак на този ден Йороол-Гуй празнува влизането си в новия си дом. Всяка година на първия ден на мягмар плавно надигащият се и отпускащ се далайн кипва и се покрива с пяна, защото в бездънните му дълбини танцува владетелят на всичко живо, вечният и неунищожим Йороол-Гуй. И далайнът бушува и изхвърля на брега невероятни чудовища, които не можеш да видиш по никое друго време. Единствено самият многорък господар на далайна не се появява на повърхността през цялата празнична седмица — никога.
И доволни от това, че са в безопасност, благородниците и свещениците тръгват към далайна да поднесат дарове на живото и жестоко божество и да измолят късмет и още богатства, а обикновените хора бързат, защото ги чака тежка, но благодатна работа. Надигналият се далайн залива шавара и изтласква всички гадове, живеещи там. Тукките и остроперите гвараанзи излизат на оройхоните посред бял ден и просто трябва да ги хванеш.