На сухите оройхони също настъпват промени. Изворите, които през цялата година лека-полека пресъхват, набират нова сила и растителността бурно започва да избуява. Първата реколта след мягмара винаги е най-богатата и по нея може да се съди каква ще е цялата идна година. Земеделците, които живеят на сухо и в безопасност, също тръгват към далайна, за да измолят от бога добра вода. И хвърлят в запенените дълбини ръкойки хлебна трева и направени от кал човешки фигурки. Хвърлят и други, по-сериозни дарове. И пеят жално и унило, а после, след молитвите за пречистване, се отдават на разгул и разврат — кой за каквото му стигат средствата.
По мягмарите се броят годините: земеделците може да си отчитат месеците по събраните реколти, но на мокрите оройхони няма друг начин за измерване на времето. Благодатният мягмар е залог за бъдещ живот и за бъдещи нещастия. И — нали е само една седмица — минава като един миг, и щом мръсната пяна в далайна се слегне, многоръкият убиец излиза от дълбините, за да докаже колко напусто са били жертвите и молитвите пред лицето на безсърдечния Йороол-Гуй.
Сега обаче празничната седмица тъкмо започваше и всички се радваха, че поне една — най-голямата — опасност не ги заплашва поне днес. И само двама престъпници — Шооран и майка му — не можеха да си позволят и миг почивка. Заповедта на одонта беше строга: за три дни — осем ямха харвах. Когато — след като набиха Шооран — се прибраха, торбите с мокрия харвах вече ги чакаха. Майката на Шооран развърза една и ахна — събраният на далечните от границата острови и небрежно съхраняван харвах вече беше започнал да гние. Трябваше да се суши веднага, така че, без да каже нито дума, тя нарами две от торбите и тръгна към големия авар, вдал се дълбоко в сухата ивица: „моя авар“, така го наричаше.
Като кривеше устни от болката в разкървавения си от хитина гръб, Шооран приклекна и развърза една торба. Харвахът наистина беше от лош по-лош. Майка му никога не би взела такъв харвах от никой събирач. Той клекна и почна да маха клечките и листенцата, да пробира годното и да го отделя, като тихичко — така че и всезнаещият Тенгер да не го чуе — проклинаше и одонта, и дебелобузестия му син, и приятелчетата му, и събирачите, натъпкали в торбите този негоден за нищо боклук, и чиновника, който го беше приел. И проклинаше и гнилия хохиур, който ги беше спасил с майка му преди година и продължаваше да ги изхранва и до днес.
Накрая напълни една торба и тръгна към майка си — не можеше да носи торбата на гръб, понеже кожата му бе нарязана от острия хитинов жив косъм. Слава на Многоръкия, че палачът не го беше бил с бич — мустаците на парха бяха по-лоши и от брадва.
Майка му стоеше пред нажежения авар, мокрият харвах съскаше, над него се издигаше лютив пушек. В едната си ръка държеше метличка от омразния на Шооран от днес жив косъм, събран по края на далайна, в другата — лопатка, изрязана от черупката на някаква гад. Трябваше да успее да събере изсъхналия харвах с нея преди той да избухне — това бе работата на сушача: игра със смъртта.
Замръзнал, Шооран наблюдаваше движенията на майка си. Краищата на метличката пукаха, докосвайки огнената скала, вонята на изгорял рог беше дори по-силна от миризмата на съскащия харвах. В един миг момчето забеляза на камъка неизметено петънце — космите не бяха могли да изметат някое попаднало в небрежно събрания харвах листенце или парченце стъбло и от него, извивайки се като змия, запълзя огънче. Шооран много добре знаеше какво означава това огънче. Като малък обичаше да събере шепа-две харвах, да го хвърли на авара и да гледа отдалече как пука, как засъхва, как се надува по краищата и мърда като жив. А после по повърхността му плъзваше точно такова пламъче и харвахът избухваше и пръскаше искри. И сега щеше да стане същото — огънчето пълзеше към бучката харвах, която внезапно му се стори невъобразимо огромна… Миг преди неизбежния взрив обаче майка му вдигна бучката с лопатката, отстъпи една крачка и се обърна, за да я прикрие с тялото си. Огънчето стигна до остатъците от харваха и те избухнаха, но бяха съвсем малко и само изпращяха.
Майка му пусна недоизсушената бучка в делвата със суровия харвах и почна да разбърква сместа. Ръцете й трепереха.
— Мамо! — викна я Шооран.
Тя вдигна глава — явно го беше видяла чак сега.
— Какво правиш тук? — уплашено възкликна тя. — Бързо вкъщи! Нямаш работа тук.
— Донесох още. — Шооран кимна към торбата. — Изчистих го. Обаче пак не струва. Недей да го сушиш, по-добре да събера нов. И не слагай по толкова много. Моля ти се…