— Глупчо! Майка му го прегърна и Шооран стисна зъби от болката в гърба, но не каза нищо. — Ако го слагам по по-малко, взривовете ще са повече. Пък и нали знаеш, че страхливците живеят най-кратко. Освен това ти не можеш да събереш толкова харвах, така че ще трябва да изсуша този.
— Недей да сушиш повече днеска — каза той. — Нали видя как пламна.
— И то за втори път — призна майка му. — Утре обаче ще е още по-лош, така че днес трябва да насуша колкото се може повече. Дотук изсуших само два ямха. Е, сега работата ще тръгне по-бързо — нали ми помагаш. С изчистен харвах е по-лесно. Иди да го доочистиш, обаче не ми го носи, сама ще дойда да си го взема. Хем ще си почина по пътя.
— Дай да очистя този. — Шооран пристъпи към делвата.
— Не — каза майка му. — От делвата се вади само за да се сложи на авара. Иначе е на лошо.
— Добре. Само не се бави. — Шооран взе една празна торба, прибра се, преброи оставащите торби и почна да чисти харваха: вадеше листенцата, небрежно остърганите власинки и какви ли не други боклуци и сумтеше сърдито. Никакъв харвах не беше това! Все едно са го събирали направо от калта. Майка му вече трябваше да дойде, а той не беше смогнал да изчисти и първата торба…
Силен взрив го накара да подскочи, и в следващия миг той вече търчеше към аварите, над които се издигаше висок стълб пушек. В главата му нямаше дори една мисъл, в сърцето му — нито едно чувство, той просто трябваше да стигне там.
Когато стигна, пламъците вече бяха изгаснали. Майка му лежеше до пропукания от взрива авар, от който бавно, като лигави вътрешности на авхай, изтичаше разтопен камък. Шооран хвана майка си под мишниците, повлече я настрани от огъня и изхлипа:
— Мамо, ей сегичка ще ти мине…
Майка му, изглежда, в последния момент беше вдигнала ръка да защити очите си, или може би пръсналият се камък я беше ударил по-надолу, но лицето й беше почти незасегнато и Шооран се мъчеше да гледа само него и да не поглежда гърдите и корема, истинска каша от парчета жанч, въглени, камъчета и потъмняла спечена кръв.
— Мамо — хлипаше Шооран, — сега ще те сложа да си легнеш и ще ти донеса вода. Имаме още малко…
Отпуснатата й глава се люшкаше между лактите му, бисерната огърлица се скъса и падна в краката му като прощален подарък. И Шооран чак сега разбра, че нито вода, нито нищо няма да помогне.
В дните, когато великият илбеч Ван обикалял оройхоните, светът бил различен. На мокрите острови не растяло нищо и единствено безмозъчните обитатели на шавара — тайзите, жирховете и бодливите тукки — пълзели в нойта. Но веднъж, когато Ван построил поредния остров, от далайна излязъл Йороол-Гуй. Илбечът стоял, стъпил с единия си крак на новия оройхон, а с другия — на един стар, и се смеел, защото не му било първица да си играе със смъртта. Йороол-Гуй обаче не се хвърлил към брега, както обикновено, а спрял и отворил главните си очи, за да види човека отблизо.
— Какво гледаш? — викнал Ван. — Гледаш, не гледаш — не можеш да ме хванеш!
— Здравей — отвърнал Йороол-Гуй. — Днес не съм дошъл да те ловя. Дойдох да ти направя подарък.
Всички, дори най-малките деца, знаят как в края на средните векове Йороол-Гуй е казал последните си думи и знаят също така, че оттогава той не е издал нито звук, но мъдрият Ван можел да чува мислите и да усеща неказаното, а значи можел да разговаря дори с вечния Йороол-Гуй.
— Не ти ща подаръка — казал Ван. — Имам си всичко, което ми трябва. Да не би обаче да си решил да отмениш проклятието си и да ме дариш с щастие? Знай, прочее, че макар да живея сам и в неизвестност, аз все пак съм щастлив, че мога да те притеснявам в целия далайн.
— Проклех те още във времената, когато не се беше родил, а вечността беше млада, и няма да отменя проклятието си, докато вечността не се състари — отвърнал Йороол-Гуй, — а подаръкът ми не е само за теб, а за всички хора: за тези, които няма да изям днес, понеже днес съм добър, и за тези, които няма да изям никога, понеже заради тебе, нали си илбеч, не мога да ги стигна. Омръзна ми да ви убивам, много сте слаби и не приличате на могъщия Тенгер. Искам да станете по-силни и ви нося средство да го направите.
И с тези думи Йороол-Гуй хвърлил на брега тъпичко стръкче. То се забило в тинята и се превърнало в първия хохиур.
— Това е дарът ми за теб и за всички хора — казал Йороол-Гуй. — Когато този стрък се покрие с червеникав харвах, остържи го и силата ти ще се умножи безпределно. И може би тогава няма да ми е толкова скучно. Довиждане засега.
И Йороол-Гуй се скрил в далайна, а Ван още дълго останал на границата да чака някаква измама и клопка и се мъчел да разгадае смисъла на коварните слова на Йороол-Гуй. И накрая рекъл: