— Не вярвам на Йороол-Гуй и не му искам подаръците нито днес, нито никога в бъдещите дни.
И като казал така, Ван слязъл на оройхона и стъпкал с тежките си обуща от кожа на тукка стъблото в нойта. Но не забелязал, че едно мъничко-мъничко коренче било успяло да се закрепи за земята. И когато Ван отишъл да строи нови земи, от коренчето израсло стъбло и почнало да расте. И понеже било стъпкано, израсло накриво и оттогава, та до днес, хохиурът расте накриво. А по младите, още чисти стръкове се виждат черни точици — това са следите от иглите по обущата на илбеча.
Дълги години скитал Ван из далечни краища и правел оройхон след оройхон, и се криел от хората, а когато се върнал, не могъл да познае родната си земя. Навсякъде около далайна бил израсъл хохиур и хората стържели и сушели харвах. И навсякъде гърмели татаци и широкодули ухери. И навсякъде имало война. Хората наистина били станали по-силни, но били обърнали силата си срещу самите себе си, за да се избиват за радост и удоволствие на Йороол-Гуй.
— Спрете! — викнал илбечът, но никой не го чул, понеже хората били оглушали от гърмежите.
Тогава Ван спрял пред далайна, стъпил с единия си крак на един оройхон, а с другия на друг и призовал Многоръкия от дълбините. И когато Йороол-Гуй изплувал, Ван го попитал:
— Защо направи това?
— Защото вече убивам хората дори там, където не мога да ги достигна — отвърнал Йороол-Гуй. — И защото се радвам на мъките, ви. И защото дори да покриеш целия, далайн със суша, ще знам, че хората все пак ще се изтребят.
— Махни това зло! — викнал илбечът. — И ще ти обещая да не строя повече оройхони.
— Съгласен съм — казал Йороол-Гуй. — Хората няма да могат да се изтребят до крак. Но не ми е по силите да погълна всичкия харвах и да изтръгна всичкия хохиур по всички оройхони — твърде много оройхони си настроил. Освен това церегите от сухите земи няма да ме послушат и няма да спрат да се стрелят. Но са ми подвластни огнените авари, които издигнах на пътя ти, а без авар харвахът не може да се изсуши. Сушачите пък са най-малко виновни за злощастията на народа ти и затова ги проклинам. От днес нататък харвахът ще почне да се взривява, докато го сушат, и ще почне да осакатява и да убива. И животът на сушачите ще е тежък и кратък. И сушачи ще стават само онези, които нямат друг избор, които така или иначе загиват. И ще знаят, че не могат да се спасят, след като приближават общата гибел. Върви си сега, бивши илбечо Ван, и се успокой — стрелбата скоро ще намалее.
Ван се обърнал и си тръгнал, без да се опасява за живота си, но и Йороол-Гуй не понечил да го сграбчи.
От този ден за цели дузина по дузина години в далайна не се появили нови оройхони.
Глава 2
Беше мягмар и пещерите на шавара бяха задръстени с нойт, и погребваха мъртвите в далайна, принасяха ги в жертва на Йороол-Гуй. Отпраха една от страните на палатката, завиха майката на Шооран в нея и я отнесоха с песни. „О, татко наш Йороол-Гуй, най-добрата ни жена ти носим…“
Шооран не отиде. Седеше в ъгъла на скъсаната палатка и гледаше в нищото, без да мига. Нямаше какво да прави при далайна — а и не искаше да слуша ликуващите погребални песнопения, останали от времената, когато на мягмар бяха хвърляли в далайна не кукли и трупове, а живи хора. „О, велики, приеми тази жена!… Ръцете й са ласка, устните й са щастие, очите й са светлината на живота…“
През съдраното влезе Мунаг и каза:
— Тук си значи.
Шооран не отговори. Седеше, пъхнал ръце под мишниците си, сякаш му беше студено.
Мунаг се повъртя, посумтя, после, без да гледа Шооран, каза:
— Виж сега какво… вземи се махни.
И Шооран най-после вдигна глава и го погледна. Не каза нищо, но Мунаг явно се притесни и почна да говори — не като отговор, а за да спре въпроса в очите на момчето.
— Бе мен ако питаш, живей си тук, не ми пречиш. Голям си вече, все ще се изхраниш някак. Обаче ако одонтът разбере, а? Да не мислиш, че е забравил за тебе? И теб ще хвърли в шавара, и аз ще си имам неприятности. Разбираш ме. Така че докато още не е дошъл никой, взимай каквото ти трябва и се махай.
— Къде? — безизразно попита Шооран.
— Където щеш! — викна Мунаг. — Аз ли да мисля за тебе?! Майка ти умря, ти си никой! Значи махай се! Не стига, че ти давам да си вземеш нещата, ами…
Шооран стана.
Неща… какви неща?… Жванчът беше на гърба му, майчината му огърлица беше скрита под него, на гърдите му. Нищо друго не му трябваше. Неща ти трябват, когато има къде да идеш.
Шооран излезе навън. Мунаг тежко тръгна след него. Десет минути — колко е малък огромният оройхон! — и стигнаха синора.