Но когато наближи краят на годината, крайбрежието се напълни с изгладнели хора. Еетгон излезе прав — предишните суши не бяха нищо в сравнение с тази. Трети месец нивите не раждаха нищо, а се чу и че изворите в подножията на суур-тесегите били пресъхнали. И това сигурно щеше да доведе до ужасни последици, но Моертал се намеси и почна да раздава вода — безплатно и на всички: дузини цереги излизаха всеки ден до синора на всеки мокър оройхон с пълни мехове. Опашките бяха огромни, но редът се поддържаше от самите скитници, като нарушителите се прогонваха и дори убиваха. Церегите не се намесваха в тези неща.
В южната част на страната на вана, където одонтите бяха решили да продават водата като едно време, започнаха да избухват бунтове; на север също беше неспокойно. В земите, останали без управление след рухването на държавата на Добрите братя, никой не се бе погрижил да се запаси с храна и вода и като нямаха друг изход, жителите им тръгнаха да щурмуват костената стена. Посрещнаха ги със залпове от татаци — нали Моертал още преди много време предвидливо беше изкупил цялата артилерия на братята. Предизвиканата от глада война се превърна в истинска касапница и шаварът пак почна да се задръства с трупове. Никой не знаеше какво става в страната на изгнаниците, но Шооран беше сигурен, че Еетгон е успял да се подготви за несгодите и че се е запасил и с храна, и с вода, и че дори е укрепил границата, така непредпазливо разрушена от глупавата злоба на илбеча. Най-вероятно и там раздаваха вода, а може би дори и зърно, взето в началото на годината като данък.
Моертал не даваше зърно и поданиците му, които не бяха достатъчно предвидливи, за да се запасят с храна, мряха от глад, защото чавгата не стигаше, за да се изхранят всички. Появиха се и случаи на людоедство.
В цялата тази неразбория Шооран и Ай живееха доста по-добре от другите — Ай от пръв поглед разбираше къде има чавга, а Шооран стана ловец — носеше жирхове, а понякога и тукки и по някой малък парх. В шавара вече почти нямаше големи хищници — Йороол-Гуй също трябваше да яде, — така че най-опасното там бе да не попаднеш на зогг. Всъщност не беше даже толкова опасно — палиш факлата и изгаряш зогговете до един, — обаче тогава трябва да се простиш с надеждата да хванеш тукка, защото тукките панически бягат от огъня.
Но така или иначе, на Ай и на Шооран им беше по-лесно да оцелеят, защото имаха предостатъчно опит.
Шооран беше успял да убие един доста голям парх и сега го беше изчистил, режеше месото на тънки ивички и двамата с Ай го сушаха на аварите, за да не се развали.
Ай обръщаше с една плоска кост съскащите парчета, които той й подаваше, и както винаги, мълчеше. Шооран мислеше за онова, което беше видял сутринта…
Сутринта, докато крачеха покрай далайна с надеждата да намерят нещо, което да им свърши работа, бяха видели един човек — беше клекнал и режеше една изхвърлена на брега риба. Най-обикновена, абсолютно безполезна риба, от онези, които смаленият далайн продължаваше да изхвърля на брега и които бяха толкова негодни за нищо, че дори нямаха имена. Плавниците й не ставаха за игли, люспите й пък не ставаха за нищо, и Шооран дори се зачуди защо ли този човек я реже. И чак когато се приближиха до него, видя, че я яде: режеше си парчета възрозово пихтиесто месо, дъвчеше ги, мляскаше и гълташе.
— Защо я ядеш? — попита го Шооран.
Човекът го погледна — очите му бяха помътнели — и едва успя да отговори с вече парализираната си уста:
— Много е сладка. Само дето ми се схваща устата. Обаче наистина е вкусна — никога не съм ял нещо толкова вкусно. Че няма само Йороол-Гуй да си услажда я! — И си отряза ново парче с почти вдървените си вече ръце.
Тези случаи ставаха все по-чести: изгладнелите хора ядяха мъртвите, изхвърлени на брега риби, понеже знаеха, че така или иначе ще умрат, но искаха поне да умрат сити. И някои дори успяваха да разкажат за чудните видения, които имали, и за това колко сладка била отровата. Това се разчуваше и самоубийствата ставаха все повече.
Шооран дръпна Ай, която гледаше непознатия и преглъщаше — устата й се беше напълнила със слюнка, — и побърза да я отведе. След малко се обърна — човекът вече беше паднал до рибата, но конвулсивно сгърчените му ръце се опитваха да отрежат поредното парче…
И сега Шооран си мислеше дали от тези масови самоубийства няма да се роди нова религия. Такъв край наистина беше привлекателен за умиращите от глад. От друга страна, тогава брегът щеше да опустее и щеше да има достатъчно чавга…