— Скоро ще е мягмар — каза Шооран на Ай. — Щом бликне водата, ще идем в дивите земи. Там сигурно вече изобщо няма да има хора. Ще си оградим някой участък край далайна, до някой алдан-шавар, и там ще си пазим запасите. Ще си насушим наъс… Водата ще я държим в мехове, както се пази виното. Ще убия някой авхай — от кожата му става хубав мях.
— Добре — каза Ай.
— Моертал държи водата в ями. Наредил е да ги изкопаят още преди години. Много е умен той. Разправят, че и бовери гледал така. И ние ще го направим. Ще си издълбаем яма, голяма яма, като ония, в които топят ухерите, и ще отбием някой ручей да я пълни.
— Добре.
— И през пролетта може да се завъдят бовери, а ако не стане, ще си купим два от Моертал и ще ги развъждаме сами. Само че трябва да си намерим добри съседи — та хем да работят, хем да могат и да се бранят. Познавам доста свестни хора. И ще си живеем спокойно и ще си имаме всичко — и зърно, и вода, и месо.
— Добре — каза Ай.
Ай доста се беше променила през последната година, макар и не на външен вид. Вече говореше много по-ясно и смислено и ядеше и много други неща освен чавга. Да, от нея щеше да излезе добра помощничка — ето че и сега, докато й говореше, не спираше да обръща парчетата месо…
— Ей — викна някой и Шооран вдигна глава.
Бяха петима, добре облечени, но явно гладни — очите им не се откъсваха от съскащото на аварите месо. Бяха и въоръжени, но по начина, по който държаха харпуните и копията, си личеше, че не са цереги и дори не са ловци, а най-обикновени селяни, прогонени от глада от нивите си.
— Дай ни малко месо — каза един от тях и тръгна към Шооран, като почна да съблича новия си жанч очевидно с намерението да го смени за храна. — Виж колко много имаш…
Шооран поклати глава отрицателно и за да прекрати разговора, измъкна бича — той сякаш сам изникна в ръката му и затрептя и забръмча застрашително. Това обикновено беше предостатъчно да накара всеки натрапник, да се разкара, но този път не се получи така — може би нервите на непознатия не издържаха, а може би наистина умираше от глад, но вместо да се обърне и да си тръгне, той размаха копието си и викна:
— Гад! Жирх вмирисан! Значи ти ще си правиш запаси, а ние да мрем, така ли?
— Стига, недей… — опита се да го спре един друг от групата, доста по-възрастен, но мъжът с копието се дръпна, освободи се от ръката му и се нахвърли срещу Ай, която тъкмо прибираше последните парчета месо в торбата.
Тя опита да отскочи, но нямаше накъде — зад нея беше аварът. Понечи да се сниши и да се изплъзне, но нападателят размаха копието като тояга, после мушна напред и я прободе.
— Нееее! — изкрещя Шооран.
И бичът посече нападателя, разхвърчаха се кървави парчета от жанча, след това преряза на две другия мъж, който се беше вцепенил като изваяние и дори не понечи да се защити. Останалите трима също рухнаха преди да успеят да разберат какво става.
Шооран вдигна Ай, отнесе я по-настрана от авара, разтвори жанча й и огледа раната. Не изглеждаше дълбока — и не можеше да бъде дълбока в мъничкото й телце, — но в нея бълбукаха мехури и Шооран разбра, че каменният наконечник е пробол белия дроб. Дали да не я промиеше? Но Ай щеше да иска да пие, а нямаха друга вода…
Изтича при убитите и ги претърси. Намери мях с вода и бързо се върна при Ай. Тя го гледаше с широко отворени очи.
— Сега ще ти мине — каза Шооран и клекна до нея.
— Няма — едва чуто въздъхна тя и на безцветните й устни изби кръв. — Ще умра. Но това не е страшно, ти бездруго не ме обичаш.
— Обичам те — с години закъснение каза Шооран.
— Не… Просто си си го измислил, защото няма кого да обичаш.
И затвори очи.
Шооран проми раната, превърза я и седя до Ай и бърса кръвта от устните й, докато тя не спря да тече.
Очакващият мягмара далайн беше съвсем гладък. Шооран спря до него, коленичи, пусна товара си в бездната…
— … на тебе давам най-добрата жена…
После дълго стоя на брега, навел глава — докато една случайна вълна не се плисна до него. Един ълк се впи в полата на жанча му и се загърчи. Шооран стана и попита:
— Защо? Нали се отказах?
Нова вълна изплиска до краката му валмо хитинов косъм и някакви уродливи полупрозрачни същества, които се заизвиваха безпомощно.
— Не си ти ли? — викна Шооран на далайна. — Значи сте двамата тогава!
И се обърна и тръгна през хохиура, като си просичаше път с бича. Търсеше хора. Онези, които бяха убили Ай, бяха мъртви, но имаше и други, много други, същите като тях… Направо усещаше с мускулите на ръката си как бичът разсича човешка плът. Някаква самотна жена, която копаеше чавга, го видя, ахна и побягна. Шооран понечи да я настигне, но после спря, стисна зъби и изръмжа: