Шооран седеше и не мислеше за нищо. Седеше така за пръв път от много години. Беше заслужил това право — работата му, както и работата на много поколения илбечи преди него, беше свършена.
А после се чуха гласове — някой идваше.
Ха, значи все имаше оцелели! И сега идваха да видят гроба на Йороол-Гуй. Е, щом искат…
Шооран не стана, дори не помръдна. Нека да видят всичко и да разберат кой е илбечът — той вече не мислеше да се крие.
Заобиколиха го — две дузини цереги с насочени отвсякъде копия. И ги водеше Еетгон естествено — кой друг би могъл да бъде в целия ужас на този нов свят?
— Здравей, братко — каза Шооран.
— Здравей… илбечо — каза Еетгон. — Все пак направи, каквото искаше. Надявах се, че съм те убедил.
— Значи знаеше?
— Не, не знаех. Досещах се. Можеше да си или ти, или Ай. Нямаше кой друг да е. Идвахте — и почваше да се ражда земя. Тръгвахте си — и нямаше нови земи. Човек трябва да е сляп и глух, трябва да е идиот, за да не разбере. Да не би да си мислиш, че не знаех какво става в страната ми? Отдавна знаех, че илбечът е един от вас двамата.
— Прав си, аз бях илбечът — спокойно каза Шооран. — И какво ще правиш сега? Ще заповядаш да ме убият? Убийте ме, все ми е едно. Изобщо не ме интересува дали проклятието на Многоръкия още тегне върху мен, или е изчезнало заедно с него. Аз просто си свърших работата — и край. Оттук нататък решаваш ти.
— Все още не съм решил какво да правя с теб — замислено каза Еетгон. — Но сега ще дойдеш с мен. Дай си оръжието.
Шооран сви рамене и разпери ръце — бяха празни.
— Да тръгваме тогава. — И Еетгон се обърна и тръгна, сигурен, че Шооран ще го последва.
— Велики Тенгер, какво е това?! — викна един от войниците.
Небето пламтеше. Вечно неподвижната мъгла се вълнуваше като изпаренията от далайна, когато вятърът на мягмара ги отвяваше към сухите земи. Небето ставаше разноцветно, сякаш едновременно беше и жълтеникава сутрин, и сребристобял ден, и тъмночервена вечер. Цветовете се сливаха, смесваха се, разделяха се и пак се сливаха.
Всички бяха вдигнали глави нагоре и гледаха невярващо.
— Какво е това? — викна Еетгон. — Казвай! Ти си го направил, нали? Не може да не знаеш! Какво е това?
Шооран мълчеше.
— Ако… ако стане нещо — изръмжа Еетгон, — ти ще умреш пръв.
— Вече стана — каза Шооран.
Небесната мъгла се разнасяше, цветовете продължаваха да се сменят, но не ставаше по-тъмно — отнякъде идваше друга светлина, не много силна, но някак бяла. А след това над оройхоните лъхна вятър, сякаш за миг бе дошъл мягмарът, и отвя нанякъде парцалите вечна мъгла.
И небето се пропука и се разкъса, и през дупките се видя друго небе, светлосиво, почти бяло, и светещо.
Всички гледаха това ново небе и затова изобщо не обърнаха внимание на дотичалия вестител, докато той не спря до тях и не извика, останал без дъх:
— Повелителю! Стената на Тенгер се срина!
Влагата, която през последното денонощие непрестанно се сипеше от новото небе, стана на тежки капки и от аварите почна да се вдига пара. Вече всички разбираха, че нажежените допреди ден камъни бавно изстиват и че костеният път, който Еетгон беше заповядал да се построи, скоро няма да е нужен.
Самият Еетгон, все още облечен с дрехи, с каквито се беше ходило по мокрите земи, стоеше сред кълбетата пара. По кожата на жанча му се стичаше вода. Шооран — все още наполовина пленник, наполовина опасно божество — стоеше до него.
— Поне няма да умрем от жажда — каза Еетгон и обърса лицето си. — Ямите са пълни и скоро ще трябва да оставим излишната вода да изтича в ручеите. Боверите ще са доволни.
— Ти и бовери ли имаш? — попита Шооран и си спомни умрялото от глад дете на Тамгай.
— Всичко имам.
Всъщност да, точно такъв трябваше да бъде добрият стопанин. Защото без бовери всички ще измрат, а деца се правят лесно.
От мъглата изникна някаква фигура и се чу глас:
— Стигнахме до края. Там има бездънна пропаст.
— Изобщо не си мисли, че ще тръгнеш пръв — сухо каза Еетгон. — Само след мен. Ще ми се да знам каква изненада си ни подготвил.
И като махна на трима войници да вървят напред, кимна на Шооран да го последва.
Хлъзгавата от падащата вода костена настилка пружинираше под краката им и те вървяха напред съвсем бавно, и стигнаха на последната площадка, където вече имаше няколко души, чак след половин час.
Войникът, който крачеше пръв, спря на ръба и ахна.
Пред и под тях се простираше безкрайността. Земята продължаваше на всички страни на разстояние безброй оройхони, до недостъпна за погледа далечина. Оройхонът, на чийто ръб стояха обаче, рязко свършваше пред неизмеримо дълбока бездна. Шооран погледна за миг надолу и главата му се замая, така че той вдигна глава и засенчи очите си с ръка. В безкрайността растяха дървета и далече-далече сред тях течеше ручей…