— И недей да ми се сърдиш — каза Мунаг и сложи ръка на рамото му. — Наистина не мога иначе. Няма как… Дано оцелееш… ако успееш. На, дръж. — И му подаде ножа, който му беше взел предната вечер.
— Благодаря — каза Шооран, взе ножа, прекрачи синора и тръгна, без да се обръща и без да мисли къде ще може да се подслони.
Сега вървеше по оройхона, където се беше родил и където беше живял допреди година, без да си представя колко огромен е светът и без да знае, че има и друг живот освен този на това късче земя, което, ако вървиш бързо, можеш да обиколиш само за час.
Тук също празнуваха мягмара: на сухото нямаше никого, жените бяха отишли до далайна да събират даровете на щедрия Йороол-Гуй: остра кост, люспи от отровните риби, кожа, жив косъм — всичко, което изхвърляше далайнът през тези дни. Мъжете пък сигурно бяха покрай шавара да ловят тукки и жирхове, да измъкнат някой дългомустакат парх или пък гвааранз, дето можеш да го убиеш само ако го пронижеш в окото. Въпреки че за да го направиш, трябва да се доближиш съвсем до него, като избегнеш щръкналите му перки и острите му щипци, които могат да прережат човешки крак като стрък хохиур. Боройгал едва ли беше с тях — той беше страхлив и сигурно беше отишъл да командва жените и да се прави на царствен ван.
Шооран не спря — знаеше, че за него тук няма място. Много добре помнеше как гонеха пришълците от земите на вана или изгнаниците, опитващи се да се промъкнат на свободния оройхон. Ванът всъщност беше постъпил много умно, като беше разрешил на този оройхон да е независим; по-добри пазачи не можеше да намери никъде: хората, вкопчени в жалките си земи — сухата ивица покрай аварите — мразеха изгнаниците, от които всъщност почти не се различаваха, дори повече от ситите земеделци. Никой нямаше да му позволи да остане тук и затова Шооран продължи. Дузина по дузина по дузина крачки и ето го следващия оройхон, последното обитаемо място.
Шооран стъпи на него и нерешително спря — за пръв път изпита страх. Сухата ивица свършваше, мокротата на далайна стигаше направо до огнената граница, двете страшни стихии бушуваха в непримиримата си вражда. Нойтът пълзеше откъм далайна, аварите го посрещаха с изгарящ огън. Нойтът кипеше, вонята и пушекът се носеха навсякъде, задръстваха дробовете, лютяха на очите и те караха да кашляш. Почти задушен, Шооран хукна към далайна. И видя изгнаниците.
Няколко разкривени фигури се бяха наредили по ръба на оройхона и вадеха разни неща от далайна. Все пак мягмарът беше за всички и навсякъде и всеки трябваше да извади плячката си. Една от фигурите се надигна и се обърна към Шооран — беше някаква бабичка, невероятно мръсна и с обезобразено от язви и изгаряния лице.
— Я вижте кой ни дошъл на гости! — викна бабичката. — Вижте го какъв е хубавец! Май самият ван е решил да си накисне краката на нашия оройхон. Ела насам, сладурче, не се бой!
Шооран не помръдваше. Гледаше чудовищната маска пред себе си и бавно, съвсем бавно осъзнаваше, че това не е никаква бабичка, че тази жена е горе-долу на възрастта на майка му и че я е състарил и обезобразил парещият нойт, от който няма къде да се скриеш и който няма с какво да измиеш — и че целият живот на тази жена, ако това можеше да се нарече живот, е просто кратка отсрочка пред смъртта.
А жената не спираше — очевидно не й се случваше често да излее душата си пред някой новодошъл и сега бързаше да си каже всичко, каквото й тежи.
— Сигурно от сухото идваш, нали? Да не си се изгубил?… Или и тебе са те изгонили? Много са гадни ония на сухото, знам ги аз! Мръсници! Ха! Обаче миналата година как се молеха и колко гладно гледаха нашта чавга! Какво ли не ни обещаваха!… Направо сух оройхон, че и Йороол-Гуй отгоре. Обаче ни излъгаха! Взеха само десетина души. А ние си останахме да гнием тук. Да не си мислите, че пак ще ви вземем? Е, ще ви вземем, няма къде да идем, още повече че по-нататък няма къде да се иде. Всички взимаме ние, пък и сега е мягмар…
Другите изгнаници също спряха работата си, обърнаха се и загледаха Шооран с подпухналите си очи. Покритите им с язви лица не изразяваха нищо. Жената-бабичка пък внезапно спря да дрънка, килна глава настрани и каза някак замислено:
— Ама ти май наистина си от сухите земи. Я какъв си чистичък, беличък… Ела де, ела насам…
Шооран отстъпи — спомни си страшните приказки как изгнаниците от последните земи, откъдето няма вече къде да отидеш, крадат деца и ги изяждат живи. Може би не бяха само приказки, нали? И макар отдавна вече да не беше дете — на цели единайсет години беше! — и ножът, който му беше върнал Мунаг, да висеше на пояса му, изведнъж го достраша и той се обърна и побягна. Никой не го подгони, изгнаниците равнодушно се върнаха към работата си, само жената-бабичка подвикна подире му: „Беж!“ и кой знае защо, плесна с ръце.