— Добре. — Еетгон стана. — Тръгвай. До утре вечер да те няма.
Водата бавно лъкатушеше между големите обли камъни. Там, където над нея надвисваха, отрупаните с иглички клони на смолистите дървета, изглеждаше черна, но там, където заливаше камъните и беше плитка, се виждаше колко е прозрачна и чиста.
Шооран седеше на брега и я гледаше. Денят беше ясен и топъл, такива дни ставаха вече все по-редки. В такъв ден човек може да свърши много неща. Ето там например, до бързея, където гората се отдръпваше от реката, може да си изкопае землянка. На отсрещния бряг пък растеше някаква висока трева — приличаше на хохиур, само че вместо с метлички завършваше с някакви меки на пипане тъмнокафяви удебеления. От корените й човек можеше да си опече питки — почти като истински. В гората пък все още имаше гъби. С две думи — ако беше решил да живее тук, човек можеше да си намери много работа.
Шооран обаче седеше неподвижно на един полегат камък и гледаше малките рибки във водата — плуваха почти до самото дъно. До краката му имаше друга риба — голяма и мъртва. Когато беше дошъл тук, някакво зверче с остра муцунка тъкмо я беше хванало и усърдно ядеше вътрешностите й. Щом го видя, безшумно се плъзна във водата и му остави рибата. И ето че сега Шооран седеше до смъртоносния подарък на зверчето, а багажът му — безброй ненужни неща — беше на земята зад камъка.
Вече беше напускал хората — още като дете, когато го бяха прогонили да умре. Тогава беше взел само едно нещо — огърлицата на майка си. Сега пак го бяха изгонили, но този път имаше много вещи, съвсем ненужни вещи — защото не беше дошъл тук да живее… Колко смешно!
Новият свят, красив и жесток, сам сочеше пътя на последния чудотворец, като слагаше в краката му риба…
Шооран стана, събра съчки и запали огън. Странно колко бързо всички бяха свикнали да горят дърво! Когато съчките изгоряха и направиха жар, той извади от багажа си котлето, разгъна го, загреба вода и го постави на въглените.
Котлето беше като всички котлета — от разтворен хитин. Хитинът се киснеше в горещ нойт и после в сместа се потапяше костен калъп, намазан с мас от жирх. После калъпът се охлаждаше във вода. Същото като да правиш ухери, само че по-бързо, защото калъпът се потапяше само два-три пъти и после готовото котле се сваляше. И можеше да се сгъне или да се навие — и не се пукаше и не се пробиваше дори на най-горещия авар. Сега вече никой не можеше да прави такива котлета, разбира се, нямаше и как и с какво да ги поправят и спукаха ли се, трябваше да се изхвърлят. На Шооран това му беше последното и той си го пазеше, макар да знаеше, че вече няма смисъл.
Когато водата завря, той взе рибата, оплакна я от кръвта във водата и я пусна в котлето. Тя веднага побеля, а водата помътня и от нея се вдигна апетитна пара. След малко Шооран извади рибата, сложи я на един широк лист от репей и я зачака да поизстине. Нямаше закъде да бърза. Щеше да изяде своята риба бавно и спокойно. Цял живот беше живял тичешком, можеше поне да умре спокойно и без да бърза.
Разгъна постелката си, полегна, посегна и лапна първата хапка. Наистина беше вкусно, макар и не по начина, който си беше представял. Изяде я цялата, реши да не чака гърчовете и виденията, обърна се на една страна, сви се и заспа.
Душата му беше спокойна.
Един слънчев лъч пръсна по миглите му безброй дузини микроскопични дъги и Шооран кихна и се събуди. Беше сутрин и от огъня беше останала само пепел.
Огледа се недоумяващо, взря се в оглозганите костици на рибата и после истерично се разсмя. Големият нов свят за пореден път се беше оказал различен от това, което си мислеше за него. Тук човек като нищо можеше да се отрови с наъс, но пък излизаше, че рибата може да се яде! Кой би могъл да си представи такова нещо?! Е, значи така му беше писано — да продължи да живее. А другите… нека си живеят и те, както могат и както знаят.
Шооран стана, измъкна костената лопата от багажа си и тръгна да си изкопае дом.
Вие, които имате покрив над главата и огън в огнищата, вие, които ядете всеки ден месо, вие, които слушате сега мен, разказвача, спомнете си за онези, които са гладни и жадни и са на път, и им е студено. Спомнете си за тях и чуйте за древните времена, за щастливите времена, когато хората не са знаели що е това глад, що е това студ и що е болест. През онези щастливи времена светът бил млад и малък, но хората имали всичко: зърното се раждало само, в реките вместо вода течало вино, и на света нямало зима.
В онези времена господар на света бил древният Йороол-Гуй. Денонощно се грижел той за хората и наплодявал света с блага и богатства. Вършел всичката тежка и мръсна работа с безбройните си ръце, а хората живеели доволни и честити и всеки ден бил празник. И ако на някого не му достигало нещо и поради това не бил съвсем щастлив, просто отивал до далайна, където живеел благостният бог, и казвал: „О, бащице Йороол-Гуй! Дари ми радост!“ И Йороол-Гуй изплувал от дълбините и без да каже нищо, без да пита нищо, правел така, че и този човек, и всички хора на света да са доволни и да имат всички блага. И единствената грижа на хората била какво още да си поискат.