В селищата все още никой не ядеше риба, дори по време на пролетния глад. Всички бяха убедени, че рибата е отровна, а това, че илбечът я ядеше и беше жив, беше още едно потвърждение на свръхестествената му същност. Отдавна никой не смееше да го погледне в очите, камо ли да му каже нещо. Зад гърба му обаче… просто не му се мислеше какво ли приказват зад гърба му.
Не можеше да разбере как всъщност се беше стигнало дотук. Просто когато след първата страшна зима беше тръгнал да види какво става в селищата — жителите им бяха значително оредели, — видя в очите на оцелелите омраза, примесена с животински ужас. И оттогава, макар вече всички да знаеха какво е това зима и как да се справят с нея, май никой не го броеше за човек. Може би защото Йороол-Гуй беше мъртъв, а хората все пак трябваше да се страхуват от някого…
Чак привечер разбра, че не върви по течението на реката, а че краката му сами го носят към белите стени на алдан-тесега. Не разбираше защо трябва да е така, но се подчиняваше на вътрешния си повик и крачеше все по-бързо и по-бързо. И чак когато скриващата чуждия далайн стена надвисна над него, усети, че е уморен, и изпита разочарование. Закъде бързаше? За какво трябваше да бърза?
Опря чело в студената скала. Затвори очи. Стори му се, че чува тежък плисък — като плисъка на далайна. А може би кръвта се блъскаше в слепоочията му?
Отвори очи и се вслуша. Наистина се чуваше нещо, някакви равномерни звуци, но те не идваха през скалата, а някъде отстрани. Странни звуци, различни от всички звуци на този свят. Такива упорити и равномерни звуци можеше да са породени само от разум.
Шооран тръгна.
И видя човек — стоеше пред стената и я удряше с огромен каменен чук. Беше стар, облечен в дрипи, и мръсен като скитник, който се мие само със сок от чавга. Сплъстената му побеляла коса падаше над рошавите му вежди, под които святкаха безумните му очи. Чукът му ако това можеше да се нарече чук, разбира се, защото всъщност беше просто един тежък камък, грубо вързан за дебела дървена дръжка — беше огромен. Още един — почти същият — беше сложен на земята до прокъсаната му торба.
Всичко това беше безсмислено — след всеки нанесен с всичка сила удар от стената се посипваше само съвсем мъничка щипка прах, а в скалата не оставаше никаква следа. И все пак човекът продължаваше да размахва чука.
— Ей! — викна Шооран. — Кой си ти? Какво правиш тук?
Побелелият мъж отпусна чука, спокойно се обърна към него и без да го гледа в очите, каза прегракнало:
— Аз съм вечно сухият повелител на всемира, сияйният ван!
— Познах те — каза Шооран. — Ти си Боройгал, палачът от ъгловите оройхони.
Когато се възцари на върха на каменния куб, в който се беше превърнал далайнът, Боройгал постепенно започна да се побърква. Дворецът на вана се рушеше — покривът му не беше правен, за да издържа на дъжд и сняг, и кожата, опъната над костените мертеци, се пукаше. Алдан-шаварът почна да се пълни с вода, през прозорците навяваше сняг, на долното равнище не остана никаква светлина. И навсякъде беше страшно студено. Боройгал се загръщаше с кожите на белите царски бовери и хвърляше в огнището клоните и стволовете на губещите листата си туйвани.
През пролетта се появи нова напаст. Някакви мънички твари, колкото зоггове, но с прозрачни крилца, дойдоха от долната земя и само за месец изпоядоха всички запаси в дворцовите складове — а той беше преценил, че ще има какво да яде цял живот, и то колкото си иска. Наложи му се да обикаля нивите и да търси редки, случайно оцелели хлебни класове сред бурените. Те обаче също свършиха бързо и тогава той почна да лови покритите с пера твари, които дойдоха да гнездят на непристъпната скала, и да събира яйцата им — те поне бяха безброй.
Но го мъчеше едно нещо — че всичките му старания са напразни. Защото хората, които бяха слезли долу, изглежда, изобщо не мислеха да дойдат да се преклонят пред новия си владетел. Първия ден, когато той развали подемниците и сряза въжетата, разбира се, се бяха разтревожили, бягаха долу като подплашени зоггове, гледаха го как се е изправил на ръба на скалата и махаха с ръце и му викаха да пусне поне едно въже. А той им се присмиваше и плюеше, макар да знаеше, че плюнката му няма да стигне до тях. С това обаче краткото му могъщество приключи, защото хората долу се успокоиха, недостъпният далайн престана да ги интересува и те се заеха с някакви свои си работи. Боройгал не можеше да разбере защо го правят и започна да крои планове как да си отмъсти на целия свят.