През пролетта реши да слезе долу и спусна въже над едно блато, където не ходеше никой. Мина през него, стигна до първото селище, видя в гората някаква жена, която копаеше корени, изнасили я и после я разпита. И научи за Шооран, за алдан-тесега отвъд горите и степта, и най-важното — че никой не мисли да се връща в далайна.
Помисли си дали да не вземе жената със себе си, та да има кой да му готви и да го кърпи, но после реши, че тя ще избяга и ще го издаде, така че й счупи главата и я хвърли в реката на рибите.
И оттогава царственият Боройгал заживя сам, обладан от своята мечта — мечта за втория далайн, който беше някъде отвъд края на земята, високо-високо.
И си представяше съвсем ясно как стената на този далайн рухва и как разяждащата му влага руква по омразните долни земи и ги залива. Защото нали далайнът е бездънен и значи ще тече, тече, тече… И всички напусто ще търсят къде да се скрият, ще се катерят по височините, но отмъщението на Йороол-Гуй ще ги настигне. И всичко ще потъне под лигавата отрова, и единствено непоклатимите оройхони — неговите владения! — ще останат сред безбрежния — този път наистина безбрежния! — далайн. И всички ще лазят в нозете му, ще лочат нойт и ще молят за пощада, и ще обещават да са му покорни. А той… той ще качва горе само млади девойки. Никакви слуги, никакви телохранители, никакви баргеди — сред тях винаги има предатели. Женските ще правят всичко, те се оправят с работата не по-лошо от мъжете. И ще го обичат и ще го лелеят, защото той ще е единственият мъж на всички оройхони. Всички останали ще се задушат в черната кал, ълковете ще разядат плътта им, уулгуят ще ги погълне, а маарахът ще ги лапа на цели дузини. И най-много ще страда богуомразният илбеч! О, не, той няма да умре бързо! Страшният Йороол-Гуй ще изплува от дълбините и ще го накаже! И на света никога вече няма да има илбечи. Той, благословеният от бога владетел, сияйният Боройгал, вечно да са сухи нозете му, лично ще се погрижи за това. Всеки, върху когото падне и най-малкото подозрение, че може да е презрян илбеч, веднага ще бъде хвърлян в далайна.
И Боройгал зачака. Това го можеше — да чака. Но минаваше година подир година и не ставаше нищо. И Боройгал се давеше със собствената си омраза и постепенно губеше разсъдъка си. И накрая разбра, че да седиш на тесега не означава, че ще постигнеш щастието. Оставаше му само едно — да отиде да освободи далайна, та той да залее света. Да пробие в стената дупка — съвсем мъничка дупчица, та да успее да отскочи да избяга… а останалото беше работа на далайна.
Това беше важното — да пробие дупка и да успее да отскочи…
— Ти си Боройгал, палачът — каза Шооран и се усмихна криво на човека, дошъл от далечното му минало.
— Ааа — каза Боройгал. И той го беше познал. — А ти си разказвачът. Как оцеля бе, гадино?
— Оцелях — каза Шооран и се усмихна вече наистина.
Боройгал вдигна огромния си чук и тръгна към него.
Шооран не отстъпи, макар да държеше само една тънка пръчка, с която махаше паяжините от пътя си — в долния свят паяжините не бяха отровни, но всички ги махаха просто по навик.
В следващия миг Боройгал замахна.
Шооран се дръпна, избегна удара, плесна палача с пръчката през лицето и се засмя.
— Още навремето ти казах, че не знаеш да се биеш.
Боройгал продължи да налита срещу противника си — а той беше с цяла глава по-нисък от него и наглед като че ли не помръдваше от мястото си — и всеки път огромният чук разсичаше само въздуха, но тънката пръчка в ръката на Шооран съскаше и оставяше кървави следи по страните на палача.
Накрая Боройгал спря. Шооран го гледаше и се усмихваше.
— Мразя те! — изхърка Боройгал. — Жалко, че не те убих още навремето. Ти и илбечът… вие двамата ми съсипахте живота… Мразя ви и двамата!
— Само мен — каза Шооран. — Аз съм илбечът.
Боройгал изпусна чука и заотстъпва, спъна се и падна. После успя да се надигне и побягна на четири крака.
Шооран стоеше неподвижно и се усмихваше. После пусна пръчката, обърна се към стената, пристъпи до нея и сложи ръката си на мястото, където беше удрял палачът. Скалата беше леденостудена — със студенината на далайна зад нея.
Дълго стоя така. Огънят на илбеча в ръцете му — ненужен вече — ги стопляше. И Шооран най-сетне разбра защо не може да намери покой. Проблемът не беше там, че го гонеха другите — той сам се гонеше. Не можеше да живее без омразния далайн, без отровната влага, без отвратителната бездна и без отровните пушеци на аварите. Защото не можеше човек, живял цял живот в борба, да остане без враг. Да, той беше създал нов свят, но в този свят нямаше място за него. И по това си приличаха с лудия Боройгал.