И понеже това наистина бяха последните думи, Йороол-Гуй мълчешком се потопи в дълбините на далайна, а Тенгер се върна на алдан-тесега да мисли за вечността, чиито средни векове бяха свършили и започваха новите.
Глава 1
Голямата тукка беше на върха на суур-тесега и изобщо не се криеше, така че просто нямаше как да не я забележи. Тукката, от друга страна, се забелязва трудно, понеже кожата й се слива с плъзгавия белезникав нойт, който покрива всеки камък и всяка педя земя на оройхона. И освен това тукката прилича на камък, така че спокойно можеш да минеш на крачка от нея и да не я забележиш. Разправяха, че куцият Хулгал веднъж не видял някаква тукка и седнал отгоре й и че всъщност куцал точно оттогава. Шооран не вярваше — че коя тукка ще даде да й седнеш отгоре? Нищо че се спотаява при всяка опасност. Този път обаче тукката мръдна и Шооран я забеляза. Това му се случваше за пръв път, обикновено той само гледаше как по-големите момчета гонят някоя тукка, решила да се покаже на светло посред бял ден. Най-често тукката успяваше да избяга, но каквото и да ставаше, винаги се стигаше до бой — момчетата деляха плячката или се караха кой е виновен за неуспеха. Шооран пък беше още малък и за двете — и за да ловува, и за да се бие. Така че просто гледаше другите, като хем им се възхищаваше, хем ги мразеше и очакваше деня, когато и той ще навлезе в този живот и, разбира се, като начало ще го набият.
Но сега другите ги нямаше, а тукката беше тук. Шооран бързо смъкна стария си охлузен жанч, приклекна и запристъпва към тукката. Хвърли жанча от пет крачки и улучи — дрехата покри тукката и тя вече не виждаше нищо и не можеше да се шмугне в тъмните дупки под суур-тесега. Дупките бяха толкова големи, че в тях можеше да влезе и голям мъж, но дори безумец не би се осмелил да направи това на мокрия оройхон. И водеха към шавара — подземни пещери, залени до половината с парещ нойт, където бе пълно с хищни и отровни гадини. Ако тукката влезеше в шавара, нямаше как да я извади. Но понеже не виждаше нищо, тукката хукна по слузта, като влачеше жанча. Шооран хукна след нея. Беше забравил за опасността и за това, че майка му не му даваше да се отдалечава от границата, виждаше само тукката, която трябваше да настигне. На два пъти падна — ръцете му затънаха в нойта — и насмалко да изпусне тукката. Накрая я настигна и се опита да я хване, но тя настърча иглите си — те пробиха жанча поне на двайсет места — и успя да се изплъзне. Пак късмет все пак, защото вече не можеше да се изхлузи от жанча и победата на Шооран ставаше въпрос само на време. Той не мислеше за съдраната дреха и за пламналите си длани — кожата на тукката беше по-скъпа от един стар жанч, а освен това майка му можеше да нажежи жанча на огнения авар и после да го закърпи.
Шооран грабна един камък и го хвърли по тукката. Не биваше да го прави — камъкът можеше да повреди иглите, — но Шооран се беше ядосал, а беше и уморен. Бездруго тази сутрин се беше отдалечил прекалено — много повече, отколкото му позволяваха, а сега освен това търчеше след тукката, която, изглежда, и не мислеше да се уморява, и всеки път, когато я настигаше, настърчаваше все нови и нови игли, които безмилостно късаха кожата на жанча, съскаше и отскачаше. Камъкът впрочем не я улучи, а удари един от малките тесеги, пръснати навсякъде, и се разхвърча на парчета. Тукката спря за миг, завъртя глава — явно беше подплашена до смърт — и Шооран я хвана: настъпи единия край на жанча, бръкна в нойта, хвана другия край и вдигна дрехата с омотаната в нея тукка във въздуха. Тукката се задърпа и засъска, но това не й помогна. Шооран уви дрехата на вързоп, стегна я с ръкавите и тукката вече бе в плен. Можеше да си съска и да си настърчава иглите, но не можеше да се измъкне. Вярно, трябваше да внимава да не го убоде, докато я носи.
Шооран гордо се изправи, вдигна вързопа и потрепери — чак сега видя докъде е стигнал, увлечен в преследването. Пред него нямаше нито един тесег, оройхонът свършваше и по-нататък, докъдето ти стигат очите, се простираше бледата гладка шир на далайна. Далайнът изглеждаше жив — надигаше се, сякаш дишаше, и по мазната влага се люшкаха вълнички. От време на време на повърхността набъбваше подутина и се движеше безцелно, докато не спаднеше или не се блъснеше в ръба на оройхона. След нея на камъните оставаха боклуци — извиващи се пипала и оплетени на кълба косми. Мокротата се стичаше надолу и настрани, втвърдяваше се и се превръщаше в нойт.
Няколко секунди Шооран ужасено се взира в тази картина, за която бе слушал толкова много, после се обърна и побягна. Макар никога досега да не бе виждал далайна, знаеше много добре, че от неговите дълбини излиза смъртта. Обитателят на далайна, страшният Йороол-Гуй, се измъкваше на брега и неумолимите му ръце повличаха всички, които успееше да докопа. А ръцете на Йороол-Гуй бяха много, и стигаха до всяко местенце в оройхона. В такъв момент хората бягаха към границата, свираха се сред изгарящите авари и чакаха бедата да отмине. Последния път това се беше случило преди две години, тогава Шооран беше съвсем мъничък. Помнеше само тъмното и отчаяния шепот на майка си: „Не гледай! Не гледай!…“ То и какво ли можеше да види, след като майка му го беше завила презглава с жанча си и така го стискаше, че дори когато си спомняше за това, го заболяваше всичко? И все пак той точно тогава разбра защо майка му не му дава да се отдалечава от границата. Защото единствено на тясната ивица между изпепеляващите авари и ръба на оройхона човек можеше да е в безопасност. За жалост на тази тясна ивица не можеше да се изхранят дори и тукките и затова всички, даже и децата, всеки ден тръгваха към омазания с нойт оройхон и Шооран, въпреки караниците на майка си, ден след ден се отдалечаваше все повече от безопасната граница и днес най-после бе стигнал до далайна.