Тези прекалено резки промени бяха прекалено големи за измъченото му съзнание. Шооран вече не разбираше нищо и на нищо не се учудваше. Ясно му беше, че е умрял, но не беше отишъл при Йороол-Гуй, а също като праведниците от далечните земи го бяха качили на алдан-тесега.
И разумът му може би нямаше да издържи на изпитанията на този сякаш безкраен ден, но за щастие преди него не издържа коремът му и Шооран почна да повръща. Повръщаше недосдъвканата чавга и толкова вкусните плодове, после само горчиви лиги. Накрая остана превит на две, без да може да изкара нищо освен пъшкане и стонове.
А после, след поредния пристъп, вдигна глава и видя човек. Старец, по-стар дори от Хулгал. Бялата му брада стигаше чак до гърдите, бръчките по лицето му бяха от времето, а не от нойта. Старецът се беше подпрял на дълга тояга и го гледаше.
— Здравей, премъдри Тенгер — каза Шооран и припадна.
Когато отвори очи, не можа да разбере къде се намира. Цял живот беше живял на открито и беше свикнал да вижда над себе си или облаци, или в краен случай кожения навес и сега каменният таван го уплаши и сякаш го затисна с огромната си тежест: всеки момент щеше да се срути и да го смаже. Шооран замря и напрегнато се взря в камъните, сякаш можеше да ги спре да не паднат със силата на волята си. Минутите минаваха, таванът си оставаше неподвижен и почти убеден вече в стабилността му, Шооран се осмели да помръдне и да се огледа.
Намираше се в неголямо помещение със заоблени ъгли. През две дупки под тавана проникваше слаба светлина. Насред помещението имаше маса от черупката на някакво чудовище, а до нея някакъв извит прешлен, може би от същото това чудовище.
Завесата на входа прошумоля и влезе старецът. Носеше чаша, от която се вдигаше гореща пара.
— Изпий това — каза старецът и му подаде чашата.
— Благодаря, прещедри Тенгер — каза Шооран.
Напитката беше сладка и солена едновременно и миришеше непознато и вкусно, и беше благодат за напуканите устни и раздразненото му от пушека гърло. Искаше му се да я изгълта наведнъж, но той все пак намери сили да запази приличие и почна да пие бавно, на малки глътчици, както се прави пред всемогъщ бог. Е, не можа да остави последната глътка на дъното и изпи всичко до капка.
Старецът седна на прешлена, сложи ръцете си на масата и го загледа. Накрая попита:
— Как дойде тук?
— Минах по мъртвата ивица, премъдри Тенгер — отговори Шооран. — Зверовете от далайна не ме нападнаха, защото сега е мягмар.
— Затова пък по това време човек много лесно може да се задуши в кипящите авари — каза старецът. — Между другото, защо ме наричаш Тенгер? Аз съм най-обикновен човек, също като теб, просто живея тук от много години.
— Хулгал разправя, че бил идвал тук и че след мъртвата ивица нямало никакви земи — каза Шооран, надигна се на лакът и се взря в очите на стареца.
— Навремето наистина беше така — съгласи се старецът. — И не само твоят Хулгал е минавал горящото блато и е виждал само стената на далайна. После обаче дойде илбечът и построи още девет оройхона. По него време никой освен мен вече не търсеше нови земи и затова живея тук сам. Е, сега дойде и ти.
— Щом не си добрият Тенгер — замислено каза Шооран, — защо ми позволи да остана и си ме донесъл в дома си и ми даваш да пия топла напитка?
— Избягах тук, защото не исках да виждам никого — каза старецът. — Но това беше преди единайсет години. След толкова време на всеки му се дощява да чуе човешки глас. А пък топлата напитка… нали аварът е наблизо. Сега ще ти дам да се наядеш и с месо. Никога не си ял месо, нали? Не някой вмирисан жирх или воняща тукка, които ядат копачите на тиня, а истинско месо, такова, каквото яде ванът… Имам много месо, много чиста вода, и огън, зърно, плодове на туйван, които зреят в небето, и наъс, който расте под земята. Но нямам с кого да приказвам и затова съм по-беден от изгнаник.
— Как се казваш? — попита Шооран.
— Името ми отдавна принадлежи на Многоръкия. — Старецът се усмихна криво. — Казвай ми просто Стареца. Хайде, ела. Месото ще изстине.
Шооран стана. Таванът се люшна и заплашително се приближи към него и Шооран клекна, почти падна на пода и присви глава в очакване камъните да се сгромолясат. Старецът го гледаше учудено.
— Какво е това? — попита Шооран и вдигна пръст към грубите камъни.