— Бедното животинче! — възкликна старецът. — Виждам, че наистина си от ровещите в тинята. Никога ли не си бил в пещера? Това се казва таван. От камъни е, но не се бой, няма да паднат и да те премажат. Ние с теб сме в шавара… в алдан-шавара — допълни той, като видя смаяния поглед на Шооран.
— В алдан-шавара… — повтори момчето. — Но така се казва дворецът на великия ван!
— Така се казват подземните кухини, чиито входове може би си виждал в подножията на суур-тесегите. На сухите оройхони шаварът е чист и безопасен и затова го наричат алдан-шавар. И не само ванът, но и всеки вмирисан одонт живее в алдан-шавар, защото стените на алдан-шавара са здрави и значи можеш да пазиш награбеното.
Шооран с ужас гледаше стареца, който така спокойно хулеше великите. Дори на свободния оройхон името на вана беше свещено.
Ти все пак си Тенгер — прошепна момчето. — И самият Йороол-Гуй се е родил от твоите нечистотии.
— Не — каза старецът и му помогна да стане. — Не съм Тенгер. Колкото до Йороол-Гуй, с него наистина сме стари познати. Като поживееш при мен, много неща ще ти станат ясни. Хайде ела, че месото изстина съвсем.
Шооран свикна с живота на сухия оройхон за по-малко от два месеца. Вече не се смайваше от приказното изобилие и невероятните богатства, макар все още да не можеше да повярва, че и в земите на вана мнозина живеят също толкова охолно. Вече не се плашеше от надвисналите тавани и обиколи целия шавар — сложна система от тунели, зали и коридори, разположена под повърхността на оройхона. Алдан-шаварът беше на две равнища. Горното беше светло и сухо, с десетки големи и малки изходи към повърхността, онези същите, които бяха толкова опасни на мокрите оройхони. На долното равнище се слизаше от горното. Там беше влажно и топло и плодородната почва беше покрита е наъс — белезникави месести гъби, невероятно вкусни варени или печени, но можеха да се ядат и сурови или сушени. Долното равнище бе осветено от бавно пълзящи светещи плужеци, които се хранеха с наъса. Когато решеше, че горе не е достатъчно светло, старецът ги събираше и ги качваше в стаята им.
На повърхността пък имаше истински чудеса. В центъра на оройхона бликаха извори, незнайно как избили сред камъните, без да наводнят алдан-шавара. От изворите изтичаха потоци и в тях се въргаляха лениви бовери — онези тлъсти животни, които навремето така силно бяха смаяли Шооран. От време на време старецът убиваше някой с костения си харпун и след това по десетина дни двамата с Шооран се тъпчеха с месо. През останалото време ядяха наъс, плодове от туйван и хляб. Хлебната трева, чиито зърна отначало бяха разочаровали Шооран, се оказа невероятно нещо. Старецът се грижеше за една малка нива, жънеше я и събираше тежките класове. Към накиснатите във вода зърна трябваше да се прибави парченце светещ плужек и след няколко часа те набъбваха и се превръщаха във вкусна каша. Истинското пиршество обаче започваше, когато старецът добавяше в кашата стрити ненакиснати зърна, забъркваше всичко това със сок от туйван и отиваше на границата да пече на авара сладки питки. Друг път пък вареше тестото в кипяща вода и ставаха чудесни пръхкави топки.
За да си приготвят топла храна съвсем не беше нужно да ходят до авара — сухите стъбла на хлебната трева горяха с ярък пламък и не пушеха, а старецът имаше два кремъка и като ги удареше един в друг, излизаха искри. Но ги използваше рядко — пазеше ги.
Отначало възстановяващият се Шооран не излизаше от алдан-шавара, обикаляше двете равнища, надничаше през тесните дупки към повърхността, изследваше коридорите, съединяващи залите на суур-тесега, под който живееха, със съседните системи от пещери, където старецът очевидно не влизаше — доказваше го с години натрупваният по земята прах. Не го беше страх, че може да се заблуди — винаги можеше да се върне по собствените си следи — дори на долното равнище те бяха осветени от белезникавата светлина на плужеците.
Един ден влезе в дома на стареца от другата страна — откъм складовете, натъпкани с всевъзможни богатства. И с учудване и дори завист огледа един склад, в който имаше безчет оръжия: очевидно старецът навремето е бил церег, или обратното, въоръжен изгнаник. Кой знае защо, му беше неудобно да го попита, а му зададе само въпроса откъде има всичко това.
— Оттук-оттам… — вдигна рамене старецът и изненадващо му разреши да взима оттам каквото си поиска.
Естествено първото нещо, което си избра Шооран, беше дългият и страшен дори на вид бич от мустак на парх. Бичът беше лек и гъвкав, но колкото и да опитваше, Шооран не успяваше да го размаха както трябва. Беше доста по-различен от детските играчки.