Палатката, в която спеше, също принадлежеше на Многоръкия и понеже в нея имаше място за двама, съдбата му позволи да се ожени, по-точно позволи на жена му да се омъжи. Както навсякъде, в Земята на старейшините жените бяха почти два пъти повече от мъжете.
Също като мъжа си, Сай всеки ден отиваше на работа, най-често на долното равнище на алдан-шавара да събира наъс. И също всеки ден получаваше по паница каша, а в края на седмицата — шепа гъби. Месо обаче не й се полагаше — веднъж годишно, на петия ден на мягмара жените получаваха плод от туйван.
Двамата съпрузи живееха дружно, макар да нямаха какво да споделят и делят. И двамата огребваха паниците си и дори ги облизваха, и двамата трошаха в кашата гъбите или ги хрупаха направо и после пиеха вода. Йороол-Гуй ги беше дарил с достатъчно вода.
Понякога, когато се будеше по-рано, Енжин будеше и Сай и се опитваше да й разкаже кошмарите си, но тя уплашено размахваше ръце, прекъсваше го и казваше:
— Спри! Не ща да те слушам. И не мисли за това. Какво ще стане, ако се побъркаш?
Нямаше за какво друго да си говорят. Само ловците могат да разказват какъв звяр са уловили днес и какъв са изпуснали вчера. Затова пък ловците не живеят дълго и жените им се местят в единични палатки, скърбят и страдат и в мъка отглеждат децата си, защото нали за паничка каша трябва да изработиш допълнителна норма.
Енжин и Сай нямаха деца. Може би затова баргедът често ги хвалеше, че били образцово семейство.
Понякога и Сай подхващаше разговор: клюки за съседите или за жените, заедно с които береше и режеше гъбите или тъчеше плат от изкисната слама. И всичките й разкази обикновено почваха с:
— Тая Атай съвсем се е побъркала…
— Така ли? — отговаряше Енжин, зает с нещо — например да кърпи обувките си.
— Ама знаеш ли какво каза?! — възкликваше Сай. — Каза, че щяла да избяга оттук!
— Къде?
— И тя не знае… Казвам й, че никъде не е по-хубаво оттук. Добре де, ще избяга — и какво? Ще обикаля мокрите оройхони и ще чака да я прибере Многоръкия или пък да я хванат церегите.
— В новите земи нямало цереги, поне така казват. Мокрите оройхони там били пълни с разбойници.
— И тук има разбойници. Помниш по-миналата година какво стана…
— Не ща да си спомням дори.
— Добре де, добре, обаче и тая Атай е една, нали?…
Атай им беше съседка. Беше на дузина и половина години, но живееше сама, без никаква надежда да се омъжи, въпреки че беше наистина много красива. Преди три години й бяха направили невероятно предложение — да стане непорочна сестра. Непорочните сестри живееха в алдан-шавара и прислужваха на самите старейшини. За непорочни сестри се избираха само най-красивите девойки и, доколкото знаеше Енжин, никоя не отказваше тази чест. Дотогава. Атай беше първата. И заяви пред всички, че не искала божествено, ами най-обикновено щастие и че нямало да стане непорочна сестра.
Законът не казваше нищо за това какво да се прави в подобен случай, така че не я наказаха, но и не я оставиха на мира. И оттогава Атай излизаше сутрин с другите жени само ако нямаше някоя наистина съвсем отвратителна и тежка работа. И не постигна никакво щастие, разбира се; въпреки че нямаше никаква забрана да се омъжи, никой на оройхона не искаше да се обвърже с жена, заклеймена като бунтовничка. Атай обаче ходеше с гордо вдигната глава, все едно не забелязваше любопитните и недоброжелателни погледи, и Енжин много се учуди, когато разбра, че и тя сърце носи и че душата й се е свила от мъка.
През трите седмици след мягмара, когато всичко на оройхона започваше да се плоди, да расте и да зрее особено бурно, стопанството на старейшините направо се задъхваше. Част от жените се включваха в работата на мъжете — излизаха на нивите, а останалите, за да се справят с растящия като бесен наъс, работеха денонощно, само с две кратки прекъсвания за храна и с по четири часа за сън. Дори тогава обаче не се прибираха по домовете си — това се отнасяше както за събирачките, така и за по-опитните, привилегировани работнички, които сортираха гъбите.