Тази мисъл го подсети, че може да си направи и още едни доспехи — нали в непроходимите земи все още лежеше мъртвият уулгуй, по-точно онова, което бе останало от него след две години. Дотам не беше кой знае колко далече. Освен това сега той беше много по-силен оттогава, имаше хубави здрави дрехи и колкото си искаше смола и сок от туйван, за да накисне някоя гъба. Очите си пък можеше да защити е остъргани люспи. С такова снаряжение можеше да мине мъртвите земи от край до край.
И Шооран започна да се подготвя за пътуване. Разбираше, че едва ли ще намери царския обръч, но от хилядите дискове все трябваше да са останали стотина… Чудеше се какво и как ще направи с костените пулове, с какво ще ги свързва и изобщо как ще сглоби доспехите си — не знаеше, а и сигурно малцина на света знаеха: дори не всеки одонт имаше такива неща в съкровищницата си. Под тези повърхностни мисли обаче, също като нойт под засъхнала коричка, се криеха други — за хората. Не за майка му и не за стареца — спомените за тях не го плашеха, — а за онези, които беше напуснал и които живееха на Свободния оройхон и в страната на вана. Представяше си какво ще каже за снаряжението му старият Хулгал и как ще заахка съседката Саригай, и как отвсякъде ще се застинат децата й. Виждаше как Боройгал изгаря от завист, но не смее да го докосне — нали е облечен като церег — и само тормози измъчените си жени. Мъчеше се да си представи какво ли ще направи Мунаг. Сигурно щеше да съжалява, че го е прогонил. С други думи, докато мислеше за доспехите от уулгуй, на Шооран всъщност му беше мъчно за хората, макар че те не заслужаваха да му е мъчно за тях. Но не можеше повече да живее в самота. Беше на дузина години и още една, а това е лоша възраст да си сам.
И дойде денят да тръгне на път. За няколко минути стигна до мъртвата ивица и спря пред нея. Достраша го — разбра, че няма да може да я прекоси. Прекалено силно се бе врязала в паметта му вонята на горящия нойт и това направо го парализираше и той не можеше да се насили да стъпи в огненото блато.
Тежка вълна се удари в брега, отнесе част от натрупаното по него и донесе ново. Изпаренията дразнеха гърлото дори през напоената с благовония гъба. Очите го смъдяха. Нямаше път към хората, имаше я само вечността, пълна със самота.
Шооран се разтрепери от мъка, негодувание и безсилие.
— Пусни ме… — помоли той глухия далайн.
Далайнът все така се полюшваше, все едно Тенгер бе обезумял и си играеше на каша-паша.
— Пусни ме!… — викна Шооран и замахна заплашително срещу далайна.
И далайнът се раздвижи. Вълните се надуха и се разбягаха, сякаш подгонени от вика му. Появи се пяна, а сред нея — твърда земя. Пред подлютените очи на Шооран се повтаряше чудото на творението — но стария илбеч го нямаше, всичко ставаше по неговата, на Шооран, воля. И Шооран — вече не момче, но и още не мъж, измъчен от самотата и смазан от внезапно придобитата си сила — не издържа: трепна, дръпна се, вдигна ръка пред очите си — и в същия миг пробуденият далайн смаза неуспялото да се втвърди творение, оживялата влага накъса повърхността на неродената още земя и призраците на суур-тесегите потънаха в дълбините.
Шооран побягна. Стигна сухия оройхон и се скри в алдан-шавара, и две седмици не излезе навън. Излезе чак когато трябваше да жъне житната трева. Вече не си мечтаеше за никакви доспехи, случилото се беше изтласкало някъде дори мъката му по хората. А после страхът постепенно се стопи и Шооран почна да преценява неуспеха си философски: може да не е станало първия път, ще стане следващия. В крайна сметка първата му тукка първо също беше избягала, а после се беше оказало, че не е толкова трудно да я хване.