Шооран излезе, заобиколи суур-тесега и спря. Веднага разбра, че на дребния вече не може да му се помогне с нищо — но високият все още беше жив. Отиде при него и почна да сваля жанча му. Скитникът отвори очи, безсилно замахна с юмрук и изхърка:
— Не пипай! Това е мое.
— Не ми трябват боклуците ти — каза Шооран. — Искам да ти помогна. Лошо ли те прободе?
— Лошо… — На лицето на ранения се изписа недоумение. — Обаче как стана тя, а? Толкова години сме заедно, последната чавга деляхме — и на… И защо? За нищо. Щото така и така ще ни го вземат. Ще дойдат церегите и ще ни вземат всичко… Понеже дойде Нарвай и вика: „Видях оройхон!“ Никой не й повярва, тя си е луда, Йороол-Гуй й е взел ума. И значи тя се махна, а на другия ден идва и носи зърно, носи туйван… Ама не да ни го даде скришом — развика се, че тръгна да разправя и на останалите, по целия оройхон. А бе луда, какво да я правиш. Няма как да не доведе церегите…
Мъжът се закашля, на устните му избиха кървави мехури. Шооран вече бе успял да му свали жанча — отдолу нямаше нищо — и промиваше раната му. Не знаеше какво друго да направи.
— Няма смисъл, момче… — изхърка пак скитникът. — Каннач беше майстор с ножа, никога не пропускаше. Знам аз, нали бяхме приятели… Че и сега… ще ме дочака той… заедно ще идем при Йороол-Гуй… — Умиращият се огледа и с внезапно звънък глас попита: — Торбите къде са?
— Ето ги — каза Шооран.
— Дай ги.
Шооран ги довлече до него.
— Няма да ги пипаш — викна скитникът. — Мои са си. И ги прегърна и умря с блажена усмивка.
Шооран не погреба мъртвите скитници — нямаше нито сили, нито време за това. Ако лудата Нарвай наистина беше тръгнала да разнася вестта за новите земи, съвсем скоро тук щяха да нахлуят безброй хора. А още след първите двама — вече мъртви — му беше ясно на какво ще заприлича всичко. Пък и ако един илбеч искаше да живее, не трябваше да се задържа много на новите оройхони: дали щяха да го пленят алчните цереги, дали в пристъп на умиление щеше да го стъпче благодарната тълпа, дали, без никой да знае кой е, щяха да го заколят някъде — краят беше един и същ.
Опасността му придаде сили и Шооран почна да се готви за път. Взе празничните, никога необличани дрехи на стареца, които отдавна вече му бяха по мярка, взе две напоени с благовония гъби, взе храна и най-необходимите инструменти и натъпка всичко това в една торба. Отнесе малко припаси в една кухина на „пътя на тукката“, та ако някой ден се върне, да не е съвсем без нищо. После се облече за пътуване по мокрото и взе харпуна — ловците можеха да носят харпуни, както и обуща с игли. Облече ризницата под широкия, специално ушит да се носи над нея жанч, и видя, че макар все още да му е малко широка, на дължина му е по мярка. Забранения нож — нямаше сили и воля да се раздели с него — скри на гърдите си до огърлицата на майка си и до картата, на която през последната половин година се бяха появили три нови оройхона.
И когато стъпи на втория от сухите оройхони, чу викове. Откъм мъртвите земи тичаха хора. Не бяха кой знае колко — около четири дузини, мъже и жени, но на него, нали беше живял сам, му се сториха огромно чудовищно същество с безброй много гърла и десетки, стотици ръце.
Шооран отби от пътя си и се скри на сухата ивица, която засега беше пустинна. Изчака да минат още две групи хора и чак когато се стъмни и вече не минаваше никой, тръгна по мъртвата земя. И докато се отдалечаваше, чуваше далечните радостни викове и дълбокото хрипливо мучене — хората избиваха боверите.
Било в началото на новите векове.
От далайна се издигали пет кремъчни оройхона и тези пет оройхона били мокри, и хората нямало къде да се скрият от нойта. По волята на Тенгер хората се родили в един ден, но най-големият от тях се родил вече стар и мъдър. И този старейшина казвал на другите какво могат да ядат и ги учел как да ловуват зверовете в шавара. А когато Йороол-Гуй идвал за обещаното му, старейшината казвал на хората къде да бягат, за да се спасят. И всички слушали старейшината. Само двамина не го слушали. Първият бил Бовер Глупака — и толкова за него: разумният човек така или иначе не може да разбере защо глупакът не бяга натам, накъдето му сочат. Вторият, който не слушал старейшината, бил илбеч, макар че никой не знаел това.
Един път старейшината пратил, хората на южния оройхон да събират чавга, но илбечът тръгнал на север и построил там нов остров. Когато хората се върнали, видели оройхона и попитали старейшината:
— Откъде се взе тази земя, която не прилича на Кръста на Тенгер, и можем ли да събираме чавга на нея?
Старейшината не знаел, но не искал хората да разберат това, така че се потупал по корема и казал важно: