Вървеше по мокрия оройхон, като за всеки случай се придържаше по-близо до синора — и внезапно няколко души го видяха; не можа да прецени земеделци ли са, или прекалено добре облечени скитници, но го видяха, че се крие зад един тесег, и един от тях викна:
— Ей, момче! Оттам ли идваш?
Шооран само кимна.
— И какво става?
— Бият се — каза Шооран и се зачуди какво ли да добави.
— А земя има ли?
— Не знам — най-сетне реши какво да отговори Шооран. — Не стигнах до земя.
— Ние пък ще стигнем! — засмя се скитникът, скочи от синора и се приближи към Шооран. Хилеше се беззъбо и си личеше, че е пиян. — Аз съм благородният Жужигчин, одонтът на новите земи. Я да видим какво си откраднал от съкровищата ми? — И дръпна пълната торба от рамото на Шооран.
— Дай ми я! — викна Шооран, но Жужигчин изобщо не му обърна внимание, а радостно възкликна:
— Охо! Това не е чавга, братлета, това си е истинска храна! И много други хубави неща.
Макар че мъжете в групата бяха трима и тримата очевидно бяха по-силни от него, Шооран не се уплаши — може би защото разбра, че не са се сетили, че той е илбечът. Така че скочи към Жужигчин и дръпна торбата. Беше същото като битката между двамата скитници на острова на стария илбеч, но Шооран беше прекалено възмутен от наглия обир, за да си спомня и да сравнява.
Жужигчин го изрита в корема. Ризницата го спаси от иглите, а може би в протритата обувка на скитника не бяха останали игли, но все пак ударът го накара да се превие от болка. Когато черните кръгове пред очите му спряха да се въртят и Шооран успя да вдигне глава, видя, че тримата мъже ровят в торбата му. Все така превит, Шооран направи една крачка и изрита Жужигчин. И иглите си свършиха работата — скитникът с писък падна в нойта. Шооран изгледа другите двама в очите и вдигна харпуна.
— Дайте торбата!
Единият се заотдръпва, но вторият измъкна бич и замахна. Докато бичът описваше свистяща дъга, Шооран отскочи и бичът само разплиска калта.
„Шиба като парх с мустаци“ — помисли си Шооран, докато избягваше втория удар. След третия скочи почти под ръката на скитника и докато той изтегляше бича, за да замахне пак, удари с харпуна. Стори му се, че назъбеното острие пронизва направена от кал кукла, толкова лесно влезе. Шооран издърпа харпуна и се обърна към Жужигчин, който пълзеше през нойта, оставяйки дълбока бразда, и крещеше:
— Пошегувах се бе! Вземи си торбата! Пошегувах се!
Жените пищяха.
Шооран грабна торбата и побягна. Спря чак когато мина почти целия оройхон и седна на близкия синор. Ръцете му трепереха. Внезапно разбра, че току-що е убил човек. Дори да оживееше, това не променяше нищо — нали беше ударил, за да убие, и се беше оказало по-лесно, отколкото да прониже бовер.
Чуха се гласове и Шооран трепна. Ей сега щеше да дойде още някой и пак щеше да трябва да убива. Не, слава на Тенгер, това бяха само жени с чавга. Но нали след тях щеше да има и други, от онези, които признават само правото на бича…
Шооран стана и като се помъчи да изглежда самоуверен и опасен, тръгна напред.
Накъде?
Дузинникът Тройгал слезе по прохода и спря пред тежката костена врата. Тъмната кост беше с богата резба и Тройгал я заоглежда, докато подреди мислите си. Вратата водеше в покоите на одонта Хооргон, но самият господар не беше в алдан-шавара и едва ли щеше да се върне тук. Вчера го беше повикал великият ван и сега Тройгал, който бе придружил началника, носеше на наследника лоши новини. Ванът беше ядосан, че провинцията на Хооргон вече две години не изпраща в централния арсенал харвах и поради това отдавна замисленият поход срещу изгнаниците и скитниците се бави.
А какво можеше да направи Хооргон? След смъртта на непокорната сушачка беше изпаднал в отчаяно положение. Сякаш самата съдба се бе опълчила срещу него. Бедняците, с риск да си навлекат гнева на всемогъщия одонт, отказваха тази опасна работа, а ако ги принудеха, предпочитаха да избягат и да станат изгнаници, но не и да загинат в пламъците. Малцината, които се съгласяваха да станат сушачи, загиваха преди да се научат на нещо. Не успяха и да подмамят сушач от някоя съседна провинция — човек можеше да си помисли, че някой специално не пуска сушачите да дойдат в земите на Хооргон. А после спряха доставките на харвах и от Свободния оройхон — тамошният сушач също беше умрял. Да не би одонтът да беше виновен и за неговата смърт? Не, разбира се. Хооргон правеше всичко каквото трябва и се стараеше, но ванът дори не изслуша оправданията му. Очевидно искаше да назначи друг одонт и просто си търсеше повод да свали стария. Така че благородният Хооргон беше хвърлен в тъмницата. Скоро трябваше да назначат новия наместник…