И без да чака чудовището да се приближи, Шооран пак скочи настрани и напред и заби и двата харпуна под черупката. Те изстъргаха по долния й ръб, после неочаквано леко потънаха под него — и единият удари нещо. Чу се вик на болка — при това явно човешки.
Звярът рухна на една страна и Шооран видя, че празната черупка всъщност е била задвижвана от двама цереги: единият тракаше с щипките, а другият управляваше опашката и перките. Чудовището се оказа фалшиво. Единият от церегите стенеше и стискаше раната на бедрото си — харпунът само по случайност не го беше пронизал в слабините.
Вратата се отвори, дотичаха хора и отнесоха ранения. Старият оръжейник тупна Шооран по рамото и му нареди да се яви пред одонта. Моертал не го попита нищо, каза само:
— Наистина си смел и си майстор с харпуна. Ще те взема, макар че уменията ти не са достатъчни за церег. Не си мисли обаче, че ще служиш в алдан-шавара. Първо ще трябва да преследваш бандити из мокрите оройхони.
Шооран се поклони до земята и каза:
— Вечно да бъдат сухи нозете ти, о, най-справедливи одонте.
Когато излезе, Шооран въздъхна облекчено. Дори не се бе надявал, че одонтът ще го изслуша, камо ли да го подложи на изпитание, че и да го вземе на служба. Да го направят церег пък изобщо не можеше да става и дума — целта му беше да не му обръщат много внимание и да може да оцелее.
Когато се беше върнал в земите на вана, Шооран още първата нощ беше успял да прекоси няколко оройхона и още преди началото на военните действия се озова в земите на одонта Ууртак, където всъщност срещна изгнаниците на Жужигчин. Те изобщо не приличаха на забравените от целия свят отрепки, живеещи на запад от Свободния оройхон — изхранваха се от набези на сухите оройхони и от грабежи помежду си. Сблъсъкът с тях окончателно убеди Шооран, че неправдата не цари само на сухите оройхони. Там поне имаше нещо подобно на закон, а на мокрите оройхони властваше правото на бича. И все пак той трябваше да прави земя за тези хора. Не за изгнаниците и скитниците и не за церегите — просто за хората, макар още да не беше срещал хора, които го заслужаваха.
През нощта, възбуден от пролятата кръв, Шооран отиде до брега и издигна оройхон. Успя да го направи незабелязано — нощем скитниците или отиваха да грабят сухите оройхони, или спираха на лагер покрай синорите, та да могат по-лесно да избягат, ако се появи Йороол-Гуй. Сега пък почти всички бяха избягали пред настъпващите войски на вана.
Новият оройхон не направи нови сухи земи, но увеличи площта на републиката на изгнаниците. Резултатът беше, че ванът отложи с един ден настъплението си срещу западната провинция и изгнаниците започнаха да се колят взаимно. Всички търсеха илбеча. Шооран успя да се спаси само защото и двете страни бяха решили, че се е върнал лудият илбеч: прекалено си приличаха почерците им — и този оройхон беше построен през нощта и изглеждаше съвсем безполезен.
Хващаха всички над средна възраст, влачеха ги към далайна и истерично им крещяха: „Строй! Строй!…“ И като не се появяваше земя, ги убиваха — хвърляха ги в далайна. Разгромът бе довършен от Йороол-Гуй, който излезе и изяде всички по брега, без да се съобразява с възрастта им.
От тези безредици Шооран си извади една добра поука. Вече знаеше как се изпълнява проклятието на Йороол-Гуй и разбираше защо повечето илбечи са загивали, след като са построили само по един-два оройхона. Да се спасиш от Йороол-Гуй не беше чак толкова сложно, сложното беше да се спасиш от побеснелите хора. И Шооран разбра, че единственият начин да стане незабележим е да се издигне над тълпата. Защото всички търсеха илбеча сред скитниците и изгнаниците, сред ловците и събирачите на харвах. И на никого нямаше да му хрумне да заподозре някой горд церег, който живее на сухото и излиза на брега само за да изтребва бандитите и да търси илбеча. И още първият му опит се бе увенчал с успех — благородният Моертал го взе на служба, макар още да не бе навършил дузина и три години.