— Да вървим — каза Шооран и стана да се облече.
След минутка беше готов и излезе при чакащия го Киирмон. Щом го видя, той ахна:
— Защо си тръгнал към земите на изгнаниците с доспехи? Знаеш, че там не обичат церегите, особено ако са самички.
— Не отивам да се бия, отивам да слушам разказвача — каза Шооран. — Щом Чаарлах е канил дори вана, нима ще откаже на един церег?
— Ти си знаеш — въздъхна Киирмон. — На твое място обаче не бих рискувал да тръгна така.
Бяха закъснели за началото на представлението: едно дребно плешиво старче вече седеше на постлан с кожа камък с лице към близкия далайн, а пред него се бяха разположили няколко дузини слушатели. Когато видяха церега, замърмориха и неколцина понечиха да станат, но Чаарлах им махна със сухата си ръка да се успокоят. Шооран и Киирмон си намериха място, опънаха кожите, които си бяха донесли, и седнаха. Старчето високо, така че всички да го чуват, разказваше истината за сътворението на света. Разказваше я различно от другите разказвачи, дори не го беше страх да задава въпроси. И един от най-важните беше следният: нали Средните векове са имали начало и край — как тогава Тенгер е успял да направи далайна така, че да няма дъно? И откъде е взел толкова влага? И ако далайнът наистина няма дъно, то тогава на какво са стъпили осемте стълба, на които се крепят суур-тесегите? А може би Тенгер е направил далайна до онези дълбини, накъдето се стреми всичко, което пада, и затова изгубилата тежестта си влага не се излива? И на всички въпроси на разказвача Тенгер отговаряше с насмешка: „Не, другояче го направих, а как — никога няма да се сетиш, защото не беше край мен.“
Шооран никога не беше чувал такава легенда — но пък много пъти също се беше чудил как така влагата не изтича от далайна, след като той е бездънен.
Когато разказвачът свърши, от тълпата се чу висок младежки глас:
— Бащице, разкажи за оня, дето преял чавга!
— Не — засмя се Чаарлах. — Днес ще ви разкажа друго — за непобедения жирх.
Тълпата се размърда да се намести по-удобно, после всички притихнаха и се приготвиха да слушат. Никой не беше чувал тази приказка. Чаарлах започна тържествено, със същия тон, с който се разказват легендите за сътворението на света и за други чутовни дела.
Когато свършил да строи и за безчет векове се отървал от Йороол-Гуй, старецът Тенгер се върнал при алдан-тесега си, та най-сетне да си почине. Но мястото му на алдан-тесега било заето — докато него го нямало, там бил изпълзял един мъничък жирх и се бил излегнал така, че Тенгер не можел да седне. Тенгер се навел и духнал, за да очисти алдан-тесега, но жирхът се вкопчил в мястото си с всичките си крачета, които са много повече, отколкото трябват за ходене, и не помръднал. Тенгер посегнал да смачка неканения гост с пръст, но жирхът му казал:
— Аз съм смрадлив жирх и ако ме смачкаш, благоуханният ти алдан-тесег ще се въвони вовеки веков. Дали ще ти е приятно да си мислиш за вечното и всичко около теб да смърди?
— Тогава слез сам от алдан-тесега — казал Тенгер.
— За нищо на света! — заявил жирхът. — Вие, могъщите и безсмъртните, знаете само да се биете един с друг. Бийте си се тогава, пък аз ще управлявам света.
— Е, не, това няма да стане! — казал Тенгер, навел се и изскубнал снопче трева, за да избута жирха от алдан-тесега. Но докато се изправи, времето на жирха свършило и той умрял. Тенгер погледнал мъртвата гадинка и разбрал, че вече никога няма да може да я победи. Защото жирхът наистина бил мъничък и отвратителен, но все пак се бил покатерил на алдан-тесега и усмърдявал оттам цялата вселена, и умрял там, непрогонен от никого, а значи и непобеден. И че всичките твари, които живеели по-малко дори от жирха, вярвали, че открай време и вовеки веков светът се управлява от царствения жирх, вечно сухи да са дузините дузини негови мънички крачета.
Краят на приказката беше посрещнат с напрегнато мълчание. Хората бяха навели глави и се страхуваха да погледнат младия церег; трима-четирима станаха и си тръгнаха, като гледаха да са с гръб към него. И все пак той позна двама от тях — бяха от неговия оройхон и сигурно ги беше страх да не ги познае.
Един от изгнаниците, прекалено снажен и добре въоръжен за обикновен скитник, стана и сложи пред разказвача няколко големи чавги. Последваха го и останалите слушатели — всеки слагаше, каквото може. Дойде ред и на Киирмон и Шооран. Разказвачът на церегите дари Чаарлах със сладка питка, а Шооран извади торбичка наъс и един зрял туйван.
— В твоята приказка — каза той, — също като в алдан-шавара, има две равнища. Гъбите са за долното, а туйванът — за горното.