За цял ден търсене на опустошения оройхон никой не намери нищо и вечерта оцелелите се събраха на съвет. Говореха само мъжете, защото на тях се падаше да търсят изход. Изходът беше единствен — да тръгнат на запад, но това можеше да се направи по различни начини. До вчера, ако се беше наложило, мъжете щяха да се съберат в отряд и западните изгнаници щяха да се предадат веднага пред силата им. Сега обаче, след като повече от половината обитатели на оройхона бяха загинали, този начин беше опасен — изгнаниците не само можеха да окажат съпротива, но и направо да избият отслабналите си съседи, за да завладеят земите им. Опустошеният оройхон засега поне изобщо не беше ценен, но граничната ивица — суха и безопасна — би привлякла мнозина.
Въпросът бе решен от Боройгал — едър и невероятно силен мъж, жесток, коравосърдечен и равнодушен към всичко на света освен към собственото си удобство. Боройгал вечно седеше на граничната ивица, гледаше изобщо да не стъпва на мокрото, живееше от подкупи и изнудвания, а също и от чавгата, която двете му жени от тъмно до тъмно успяваха да изкопаят в най-плодородните, но затова пък и най-Опасни места. Вчера едната беше загинала, но това не го притесняваше. Боройгал не се интересуваше от децата си, а пък жена винаги можеш да си намериш. В живота Боройгал ценеше единствено обилната храна, възможността да не правиш нищо и освен това напитката от презряла чавга.
— Няма да воюваме — заяви Боройгал. — Хората ни са малко, така че утре ще проводим пратеници при западните. Ще се храним на техния оройхон, а после ще ги приемем сред нас. Само силните семейства обаче — онези, в които има мъже. Там няма много такива семейства, но те са сила и ще накарат останалите боклуци да си затварят устата. И ще минем без война.
— Ама и те ще приемат само силни семейства тогава! — чу се женски глас.
— Правилно — съгласи се Боройгал. — Точно така трябва да бъде.
— Ами ние, останалите?
Боройгал се обърна, острият му поглед сякаш преряза Шооран и после се впи в майка му, която бе задала въпроса.
— Навремето да беше мислила — язвително каза Боройгал и се ухили; видяха се черните му изгнили зъби. — Предупреждавах те.
Тя хвана Шооран за ръката, обърна се и си тръгна. Шооран не разбра нищо от разговора на майка си с водача на оцелелите, но усети заплахата в думите на Боройгал и беше доволен, че двамата с майка му си тръгват горди и непобедени. И чак когато се отдалечиха достатъчно, я дръпна за ръкава и попита:
— Какво те е предупреждавал? Знаел е кога ще дойде Йороол-Гуй ли?
— Не, той не знае нищо — отговори майка му. — Просто си връща.
— За какво? — учуди се Шооран.
Той знаеше как си връщат момчетата — бият те и те въргалят в нойта; знаеше и за какво си връщат. Но не можеше да си представи как и за какво си връщат големите и затова пак дръпна майка си за ръкава и повтори:
— За какво си връща?
— Навремето искаше да му стана трета жена — каза майка му. — Отказах му. И сега си връща.
— Много хубаво си направила, че си му отказала! — възкликна Шооран. — Боройгал може да е силен, обаче е мързелив. Дори аз събирам повече от него. Ако се беше съгласила, трябваше ти да го храниш, не той тебе.
— Не е там работата — каза майка му. — Той така и така си взима дела. Просто не исках да съм му жена. Ти не помниш татко си, обаче в сравнение с него Боройгал е като жирх. Точно затова ме искаше за жена — понеже завиждаше на татко ти… дори след смъртта му. А аз му отказах.
— Мамо, а вярно ли е, че татко е бил илбеч и че той е направил нашия оройхон? — попита Шооран, за миг повярвал в утешителната приказка за всички сирачета.
— Не, разбира се… — Майка му седна, прегърна го като бебе и го зави с жанча си, но Шооран не се възпротиви, а се гушна до нея. — Живяхме с татко ти много дълго, а илбечите не могат да живеят на едно място, илбечите трябва да обикалят навсякъде и да търсят места за нови оройхони. Когато тръгнат слухове, че се е родил илбеч, дори най-недоверчивите хора почват да позволяват през земите им да минават какви ли не скитници. Настъпват лоши времена. Никой не ще да работи, всички тръгват да търсят нови земи или чакат блатото им внезапно да се превърне в сух оройхон и вече да не ровят тинята, а да станат знатни цереги. Скитниците пък крадат и грабят, и опустошават оройхоните също като Многоръкия. И накрая жителите почват да ги бият и убиват, забравили, че сред тях може да е и техният спасител. После слуховете престават и хората си остават голи и боси, както са си били. А пък ако наистина почнат да изникват нови острови, става още по-лошо. На едни им провървява, а останалите гинат, защото тогава Многоръкия идва почти всяка седмица. Идва да търси илбеча, но загиват обикновените хора. Много добре си спомням какво стана преди повече от дванайсет години и не искам пак да преживея подобно нещо, макар че нашият оройхон беше построен именно тогава. Тогава мнозина си мислеха, че всичко, което се разказва за илбеча Ван, е измислица. От времената на Ван бяха изминали дванайсет по дванайсет години. Ти изобщо не можеш да си представиш колко много години са това — дванайсет по дванайсет. Оттогава или не се бяха раждали илбечи, или не бяха искали да строят оройхони. Хулгал разправя, че самият Ван бил дал дара на илбечите на Многоръкия за дванайсет по дванайсет години. Не знам дали е прав, обаче хората бяха отвикнали от чудесата. И изведнъж оройхоните започнаха да се появяват един след друг. Всеки месец, понякога по няколко на месец. Точно тогава почнаха бедите, за които ти разказвам. Всички тръгнаха да си търсят щастието, всички мечтаеха за по-добър живот, мнозина загинаха, а никой не стана по-щастлив. И това продължи почти две години, а после се разбра, че илбечът е изчезнал — сигурно Многоръкия го е докопал, — и се оказа, че сухите оройхони не са се увеличили дори с един и че илбечът е построил островите си както падне и че не стават за живот, че по тях има само изгнаници и банди миризливи нощни пархове, които се крият от войските на вана. Оттогава казват, че последният илбеч бил луд, пък може и наистина да е бил луд. Дарбата на илбеча е прекалено тежка за нормалните хора, така че не си струва да вярваме на всичко, което разправят за Ван. Лудият илбеч обаче издигна нашия оройхон така, че имаме и ивица суша покрай аварите, и затова ние не го хулим. Но пък и да го хвалим не си струва. Нека старецът Тенгер мисли за героите, ние с теб няма да ги чакаме. Да ти кажа, никога не бих се съгласила да стана жена на илбеч. След две поколения делата му може и да изглеждат прекрасни, но да не дава Тенгер да живееш с него. Човек не трябва да се меси в работите на безсмъртните и да буди Многоръкия. Татко ти си беше най-обикновен човек, но пък беше най-добрият от всички, стъпвали на оройхона ни. Ако искаше, можеше да се засели в сухите земи и да стане церег, но той казваше, че там хората били по-лоши оттук. И затова живееше с нас. Беше много добър и не само си хранеше семейството, но и помагаше на слабите и самотните. Живеехме богато. Татко ти имаше доспехи от черупката на огромен гвааранз, обличаше ги и сам слизаше в шавара и носеше оттам такива зверове, че целият оройхон се стичаше да ги гледа…