Одонтът Ууртак се върна и изпратените да му помагат войски започнаха да се готвят за изтегляне, така и без да са хванали никого. За изпратените от Моертал бойци обаче нямаше почивка — щом разбра, че илбечът се е изплъзнал, наместникът реши да се справи поне с изгнаниците и бунтовниците, така че веднага ги прати да охраняват мокрия оройхон.
Този път Шооран се озова доста далече от далайна и не можа да направи нищо. Челните дузини настъпиха, сломиха съпротивата на неорганизираните изгнаници, разкъсаха фронта им и подгониха едната половина към ухерите на синора, а другите — на юг, към двата оройхона, проточили се навътре в далайна. Изглеждаше невъзможно някой да се измъкне от този капан.
Ухерите и татаците бяха заредени и чакаха, но одонтът беше наредил да се стреля само в краен случай. Освен това имаше заповед да не убиват онези, които се предават — Моертал не беше съвсем сигурен, че илбечът не е в капана, така че на церегите бяха раздадени допълнителни хитинови върви.
Част от истинските скитници — жените, старците и сакатите — успяха да избягат на север, останалите бяха навързани по двойки и ги отведоха да ги разпитват. Разбойниците обаче се опитаха да се измъкнат със сила.
Шооран беше на пост на синора, когато група разбойници изскочиха иззад тесегите. Бяха около дузина и половина, крещяха и единствената им надежда беше внезапността на нападението. Церегите обаче бяха нащрек. Шооран, който се оказа в центъра на схватката, видя точно срещу себе си познато лице, изпъстрено със следи от игли, чу съсъка на бича… Успя да отбие смъртоносния удар с копието си и се хвърли в краката на нападателя. Ако бяха само двамата, след миг щеше да е мъртъв, тъй като копието му бе отнесено от бича, но поваленият му противник нямаше време да замахне пак — Турчин и дузинникът Коннар се хвърлиха върху него и за секунди го вързаха. Останалите разбойници бяха или избити, или също вързани. Да се изплъзнат успяха само трима.
— Браво! — похвали дузинникът Шооран. — Вече те бях отписал, обаче ти не само оцеля, но и успя да го повалиш, този… Виж го само как те гледа — ако може, ще ти скочи като парх.
Младежът гледаше Шооран, без да мига, и очите му сякаш бяха само от бяло. Белезите на бузата му се бяха налели с кръв, вените на слепоочията му се бяха издули. Коннар го обиколи, огледа го отвсякъде и каза:
— Този явно не е илбечът. А за каторжник не става — ще избяга. И като избяга, ще те потърси и ще те намери. То си му личи от пръв поглед — такива като него не прощават. Знам, и аз съм същият. Така че я го отведи в шавара, пък аз ще докладвам, че пленниците са само осмина.
Шооран си взе копието и махна с острието към шавара. Без да каже нито дума, младежът стана и тръгна натам — крачеше така, сякаш не него подкарват, а той води. Шооран вървеше на крачка след него. Имаше чувството, че е виждал това лице и тази небрежна походка и преди. И този поглед. Не онази вечер, а преди. Много преди. Макар че това просто не можеше да бъде — такова обезобразено лице нямаше как да не се запомни. От друга страна, церегите забождаха в обущата си по дузина игли, а белезите на младежа бяха много повече — все едно бе лежал на жива тукка за възглавница.
— Стой — каза Шооран.
Младежът спря.
— Еетгон името ли ти е, или е прякор?
Младежът не отговори. Гледаше някъде над главата на Шооран, лицето му беше спокойно, само вената на слепоочието му продължаваше да пулсира бясно.
— Ти… — Шооран спря, не смееше да го каже. Но все пак го каза: — Ти от Свободния оройхон ли си?
Еетгон най-сетне го погледна, помълча още секунда и каза:
— Не помня. Отникъде съм.
Шооран извади ножа си и почна да реже хлъзгавите корави върви. Еетгон мълчеше и чакаше.
— Покрай синора има постове — каза Шооран. — Гледай да не те видят.
Изгнаникът тръсна ръце да се освободи от въжетата и без да каже нищо, без да се сбогува или да благодари, се обърна и тръгна.
— Чакай! — подвикна Шооран. — Чаарлах жив ли е?
— Тръгна си отдавна — отговори Еетгон, без да се обръща. — Не знам накъде.
— Благодаря — каза Шооран.
След тази сполучлива операция ги пуснаха да си идат вкъщи. Шооран също получи отпуска. Дузинникът Коннар беше докладвал за проявената от него храброст и за награда Шооран нямаше да застъпва на дежурство цял месец. Щом научи това, той забърза към палатката на Яавдай. Цялото семейство трябваше да е на полето, но новината, че церегите се връщат, вече се беше разчула и майката на Яавдай я беше пратила да се прибере. Шооран я видя пред палатката, спря на две крачки от нея и усети как цялата му храброст и цялата му решителност се изпаряват.