— Здравей — каза той.
— Добре дошли — отвърна Яавдай.
— Върнах се — каза Шооран.
— Мислех само за теб… — Думите се нижеха и сякаш се изнизваха покрай ушите й, само леките й кимвания показваха, че все пак го слуша.
Шооран влезе в палатката пръв — като стопанин, който кани гост. Напрежението стана непоносимо. И той най-накрая каза думите, които изобщо не мислеше, че ще може да каже:
— Яавдай, не мога да живея без теб. Искам да станеш моя жена. Съгласна ли си?
За безкрайни секунди се възцари тишина, после тя тихо каза:
— Да…
Вече нямаше нужда от думи. Шооран бавно вдигна ръце и сложи на шията й огърлицата от безценни сини бисери.
Направиха сватбата според всички правила, със свещеник и с местния баргед. Качиха се на суур-тесега и под строгия поглед на Тенгер си размениха дарове. Шооран даде харпуна си: „Ще съм твоята кост и твоята защита“. И получи плод от туйван: „Ще съм твоя радост и твоя наслада“. После отидоха до далайна. До следващия мягмар имаше почти цяла година и затова повечето гости и важните лица спряха на ръба на сухия оройхон да изчакат младите да се върнат. До далайна с тях дойде само Киирмон — е, и двете сестрички на булката, които не искаха да изпуснат нищо от церемонията.
— Господарю Йороол-Гуй — каза Шооран и пусна сладкия плод в далайна. — Това е жена ми. Нищо друго си нямам. Вземи я и забрави за нас!
— О, Многоръки! — прошепнаха устните на Яавдай. — Това е мъж ми. Вземи го…
Вечерта гостите изпиха пет мяха вино и се натъпкаха до насита с месо. Пияният Турчин разправяше как насмалко не хванал илбеча, а Киирмон беше сложил нови струни на сувага си и пееше любовни песни.
Меденият месец свърши неочаквано — по вина на илбеча. Новият оройхон се появи на изток, където беше спокойно още от времената на безумния старец. Стана някак от само себе си. Яавдай имаше много работа — жените на церегите не излизаха на полето, но и не бяха знатни дами и също си имаха задължения. Вярно, носеха красиви талхове, но трябваше да знаят как да правят сладка каша, а ръцете им трябваше да са бели дори след като бяха изстисквали угнилите плодове на туйвана. Всичко това се учеше, и то не лесно, и Яавдай всеки ден ходеше при разни обеднели бабички — вдовици на загинали цереги, за да стане достойна съпруга на Шооран. Той пък излизаше да се разхожда. Вече имаше право да ходи по всички сухи земи без царския оройхон и един ден — за три часа — стигна чак до източното крайбрежие. Няколко дни преди това брегът беше разорен от Йороол-Гуй и сега там нямаше жива душа. Шооран направи нов оройхон и се прибра при младата си жена още по светло, без да събуди ничие подозрение. Още на следващия ден обаче го пратиха с отряд цереги на изток, към новите мокри земи.
Животът лека-полека потече плавно и спокойно. Шооран излизаше с отряда. Разбитите изгнаници вече не бяха опасни за оройхоните и след като дежурството му свършеше, той се прибираше вкъщи, където го чакаше Яавдай. Тя вече беше изучила всички тънкости на поведението на жена на церег, но това изобщо не я беше променило: никога не го заговаряше първа, отговаряше му кратко, лицето й почти винаги беше неподвижно. Само ръцете й бяха заети постоянно — непрекъснато плетеше какви ли не неща. Шооран сядаше до нея, гледаше лицето й в полумрака и разказваше за себе си и за странстванията си. Разказваше истината, само истината, почти цялата истина. И заради това „почти“ в разказите му имаше несъответствия и пропуски и те заприличваха на приказките на Киирмон. Яавдай не забелязваше несъответствията, понякога дори като че ли изобщо не чуваше какво й говори. Само веднъж, когато Шооран й разказваше за майка си, свали огърлицата и дълго я разглежда, а на лицето й се беше изписало нещо като почуда.
Шооран не се притесняваше от странностите й и когато му се налагаше да замине някъде по служба за по-дълго, му беше мъчно за нея.
Мягмарът дойде и си отиде. От сватбата им беше минала почти година. През тази година Шооран направи два острова: първия през медения им месец, втория — много по-късно, но пак по същия начин, ако не се броеше това, че във втория случай се появи сух участък. Два оройхона за година бяха прекалено малко и не отговаряха на плановете му да застрои целия далайн, но той вече и не се стремеше към това. Искаше просто да живее, да обича Яавдай и да не се измъчва заради земите, които не носеха нищо, но заради които се проливаше кръв. Освен това нали вече беше направил девет оройхона. Малцина илбечи бяха правили по толкова. Не всички можеха да бъдат като Ван, нали?
Най-силното впечатление за годината беше пътешествието до царския оройхон. Макар че не можеше всъщност да се нарече истинско пътешествие — пътят беше само около четири часа. От друга страна, без разрешение на царския оройхон не можеха да стъпят дори церегите, да не говорим за обикновените земеделци. Столицата се охраняваше строго, по целия синор на равни разстояния стърчаха въоръжени бойци.