Двата дни, които прекара в столицата, потресоха Шооран почти толкова, колкото навремето сухият оройхон и разказът на стареца за живота му. За втори път Шооран виждаше нещо, което изобщо не приличаше на нищо, което бе виждал, и това невероятно разнообразие като че ли обещаваше още и все по-големи чудеса. Докато крачеше покрай облицованите с дърво стени (значи тук докарваха отсечените стари туйвани!), Шооран мърмореше:
— … и колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше, че вечността е дълга и че краят й не се вижда…
На втория ден Моертал дойде и ги поведе на площада пред царския тесег. Сияйният ван щеше да се покаже пред поданиците си.
Площадът не беше голям и това сигурно бе предвидено — иначе щеше да се налага да събират и селяните от съседните оройхони, за да го запълнят, а така стигаха и одонтите с охраната си и царедворците. Събраха се на него и чакаха дълго — това си беше задължителна част от ритуала, — а после на върха на суур-тесега се появи ванът. Не се качи по стъпалата, а просто излезе отнякъде и седна на трона — значи имаше и друго стълбище, тайно. Ванът беше възпълен мъж на средна възраст и нищо във външността му не показваше, че е богоизбран, дори напротив — главата му беше малка и затова изглеждаше малко смешен. Макар че, от друга страна, така можеше да му се струва само на Шооран, който поради своята изключителност можеше да преценява трезво всичко и всички. И докато гледаше нагоре и се взираше в глуповатото лице на владетеля, Шооран забеляза, че легендарната корона на вановете — широк обръч от искрящо бяла кост — му е малко голяма. И си спомни приказката, която беше разказал Чаарлах, и стисна зъби, за да не го издаде усмивката му. Владетелят сигурно си подлагаше нещо на тила, та короната да не му падне на носа.
— Доволни сме от одонтите си — каза ванът с неочаквано дълбок басов глас. — Царството ни процъфтява, земите ни се увеличават, враговете са посрамени, изгнаниците са покорени. Бунтарят, който побягна на запад обаче, още не е наказан, макар че присъдата ни беше провъзгласена преди повече от година. Не сме доволни, че церегите ни не проявяват необходимото старание, за да заловят илбеча. И горчиво съжаляваме, че скъпоценният дар на нашия предтеча е осенил един безумец, който не разбира дълга си. Безценното съкровище на Ван трябва да служи на потомците му. Церегът, който ни доведе илбеча жив и невредим, незабавно ще бъде издигнат за дузинник, а дузинникът му ще стане одонт в новите провинции на страната ни. Вървете, прочее, и оповестете заповедта ни из всички оройхони, и нека бъде волята на мъдрия Тенгер и да се сбъднат думите на Йороол-Гуй, защото тяхната борба извечна е сложила начало на вселената.
Ванът се обърна към жертвеника, вдигна ръце — лумнаха ослепителни пламъци — и изчезна.
След церемонията церегите слязоха в долния храм. По нареждане на Моертал носеха дарове за Йороол-Гуй — дадоха ги на облечените в жанчове и обути с високи ботуши храмови служители. Те ги взеха и ги отнесоха, без дори да се поклонят пред олтара. Шооран си помисли, че всъщност така и трябва — ако искаш да принесеш жертва на Йороол-Гуй, няма смисъл да го правиш далече от далайна. После мълчаливите жреци хванаха Моертал за ръцете и го поведоха нанякъде. Охраната остана да чака в храма.
А той беше огромен. Каменният таван беше толкова висок, че човек не можеше да го стигне дори с дълго копие от онези, с които се ходеше на лов за гвааранзи. Беше дълъг поне две дузини крачки и почти толкова широк. И как ли се крепеше куполът над толкова огромно пространство?
Шооран стоеше неподвижно, поразен от величието на храма. А после видя Йороол-Гуй. Богът на дълбините се виеше по грапавите каменни стени и по колоните, безкрайните му пипала се преплитаха, арките, украсени със зъбите на водни твари, бяха като раззинати уста. Всеки, влязъл в храма, беше в обятията на Йороол-Гуй. Безбройните му ръце се протягаха отвсякъде, дори подът се надигаше от мощта им — и нямаше къде да избягаш. Жив си — и вече си мъртъв, можеш да се движиш — но вече си сграбчен.
Около олтара мътно лъщяха корубите на гвааранзи, блещукаха пархове — изкусно сглобени до последното членче, — но Шооран не ги виждаше. Той гледаше нагоре, към свода, който плавно преминаваше в купола — там жълтееше кръгло петно кост с черна дървена зеница. Трябваше да се вгледаш, за да го видиш, но то — то те преследваше, омагьосваше те, подчиняваше те на себе си. И Шооран се чувстваше мъничък, готов покорно, сам да влезе в зяпналата да го погълне паст. Защото го нямаше скептика Хулгал, за да развали злата магия. Миришеше на нойт и благовония.