„Не ме е страх от теб — искаше да каже Шооран. — Тебе трябва да те е страх от мен, защото съм илбеч…“
Но устните му не помръдваха и от пресъхналото му гърло не излизаше и звук. И сигурно точно това го спаси. Защото в следващия миг магията изчезна. Вълшебната дума „илбеч“ му върна силата. Многоръкият бог продължаваше да го гледа, но вече не беше страшен. Шооран дълбоко си пое дъх и се огледа. Церегите се бяха скупчили плахо под надвисналия над тях купол, до един пребледнели, само Турчин — него не го притесняваха нито куполи, нито погледи — се озърташе любопитно. И като видя, че Шооран го гледа, му намигна и прошепна заговорнически:
— Ама и ти си един! Какво си се оцъклил? Да не те е страх?
— Жив съм го виждал — каза Шооран — и не ме беше страх. От изваяние ли да ме е страх?
Дойде Моертал и ги поведе към изхода. След около час вече бяха излезли от царския оройхон и привечер си бяха вкъщи. За Шооран най-чудното беше, че този толкова различен свят е толкова близо. Много по-лесно щеше да му е да приеме всичко, ако при вана се стигаше след безброй препятствия и дузина дузини оройхони.
Мислите за царския оройхон, това съчетание на великото с нищожното, забъркано с воняща несправедливост, дълго не му даваха мира. Светът му изглеждаше като някакво тъмно помещение, обгърнато и оплетено от пипалата на невероятния Йороол-Гуй. И накъдето и да побегнеш все попадаш в тях. Шооран се измъчваше, знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Можеше да прави само едно — да строи оройхони, много оройхони, мокри и сухи, но в ума му, вече не породен от думите на майка му или на стареца, а от собствения му опит, изникна въпросът: защо и за кого да строи тези острови? Отговор нямаше и нито Яавдай, нито Киирмон — единствените, на които Шооран се опитваше да обясни със заобикалки какво го измъчва — не му помагаха. Яавдай както винаги си мълчеше, а една вечер, след като изслуша за пореден път несвързаните му брътвежи, Киирмон каза:
— Знаеш ли, обикновено, след като се оженят, мъжете престават да се питат какъв е смисълът на живота. Млад си, здрав си, жена ти е хубава, какво те тормози?
— Нищо — каза Шооран и макар това да не беше лъжа, не беше и истина. От една страна, всичко беше наред, от друга — не. Не беше наясно какво точно не е наред, но откакто се беше върнал от царския оройхон, непрекъснато го измъчваше някаква тревога.
След сватбата одонтът им беше дал две стаи в алдан-шавара — едната голяма и светла, другата по-малка, без прозорци. Един ден, след тридневно отсъствие, Шооран влезе в малката стая, протегна ръка да остави копието си в ъгъла, и замръзна — Яавдай беше в съседната стая и пееше. Пееше безкрайна тъжна песен, тихичко, с безброй повторения, песен, каквато се пее, когато ти е тъжно и скучно и просто седиш и плетеш.
Шооран направи крачка напред, копието му закачи стената и Яавдай се стресна, сякаш я бяха заварили да прави нещо нередно.
— Аз съм — каза Шооран. — Дойдох си. Много хубаво пееш. Попей още.
Яавдай послушно запя последните строфи на безкрайната песен:
Доста безрадостно посрещане. Макар че какво друго можеше да бъде? Шооран всъщност само си представяше усмивката на Яавдай, и то когато беше далече от нея — защото никога не я беше виждал да се усмихва. От друга страна, защо пък само да се хили като детенце, което зяпа облаците? Нищо лошо нямаше в това, че е сериозна. В крайна сметка всеки получава от живота по-малко, отколкото му се иска.
Речта на сияйния ван от върха на царския тесег без съмнение беше много красива, но не беше съвсем вярна. Уви, царете от време на време също приемат желаното за действителност. Въпреки удовлетворението на владетеля изгнаниците по границите на държавата не бяха усмирени. В областта на Моертал бяха намалели, това беше вярно, но в други крайбрежни провинции се бяха превърнали в такава сила, че вече нахлуваха в сухите оройхони посред бял ден. И изобщо не намаляваха, дори напротив — слуховете за нови земи караха все повече и повече хора да тръгват да търсят щастието си. Но не го намираха — трите изсъхнали оройхона не можеха да променят положението в страната и преселниците бедстваха на мокрото, без да могат да намерят подслон. Ако не беше Йороол-Гуй, те щяха да са много по-голяма заплаха за държавата от Хооргон с нищожния му бунт. Така че съветът на одонтите отново и отново отлагаше похода на запад и пращаше нови и нови наказателни експедиции срещу собствените си непокорни граждани.